Какво друго е животът, ако не и дългата поредица от равносметки. Нарочно или безсъзнателно, в часове на мъдрост и спокойствие, но и в часове на мъка и дълбоко угнетение ние постоянно се взираме в себе си. И неизбежно стигаме до една или друга истина за себе си, за това, което е била до този момент човешката ни участ. Тези малки и големи прозрения за изминатия път, за човешкия ни жребий, за нашите възторзи и омрази, за нашите надежди и духовни търсения са фактически пътят на собственото ни самопознание. А покрай него и пътят на познанието за несвършващия живот, за неговите парадокси и загадки, за неговите бездни и за нашите полети над бездната, която винаги ни заплашва с поглъщане. В този смисъл равносметката, откровената изповед, лаконичните, но пронизани от болка и спомени монолози на вечно тревожното ни съзнание са едни от най-интересните текстове. Такъв текст, стига да е написан честно, с онази максимална искреност на моралното съзнание, която вълнува и приобщава, няма как да не бъде значим, да не бъде необходим и полезен.
Божидар Кунчев