Да наречеш "Нискокачествена халтура" трилогията на Калвино, и изобщо нещо, писано от Калвино, било романите, разказите или есетата му, значи в развитието си като читател да не си стигнал по-далече от Коелю. Калвино е един от най-големите виртуози експериментатори в литературата на 20-и век. Но е необходима висока читателска култура и ерудиция, адекватна сетивност, ако щете, за да бъде оценен подобаващо. Курс 272, не искам да Ви обиждам, но ще трябва да се върнете в 1 курс.
Нашите предци
Автор: Итало Калвино
Рейтингът се формира от продажбите в системата на Хеликон
| Издател | Колибри |
| Преводач | Колектив |
| Брой страници | 512 |
| Година на издаване | 2014 |
| Корици | меки |
| Език | български |
| Тегло | 439 грама |
| Размери | 13x20 |
| ISBN | 9786191501618 |
| Баркод | 9786191501618 |
| Категории | Романи и повести. Световни, Световна проза, Преводна художествена литература, Художествена литература, Книги |
През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ – ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ – ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които – в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие – трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият – към индивидуалност, третият – към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“
„Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди)
Първата не е лоша (от повестите), но гротеската ми дойде в повече. Нискокачествена не е, но доста бие на модернизъм, индивидуализъм и т.н. Абе иска се нагласа, не е развлекателно четиво, което да те отвее от мислите, даже обратното.
Нискокачествена халтура опакована в претенции за литература. Мухоловка от нищописач за бездарни графомани.
Любимият Калвино с три толкова оригинални и причудливи новели! Ще ги прочета с удоволствие, това е литература от висока проба!
Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.
Ще бъдат изтривани мнения:
- Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
- Написани само с главни букви
- Написани на латиница
- Съдържащи препратки към други сайтове.
Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]
Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отраства в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният виконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
