Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

„Защото красотата е само началото на ужаса, който все още можем да понасяме,
И сме изпълнени с такава почит, понеже пренебрежително
Отказва да ни унищожи“
Райнер Мария Рилке, „Дуински елегии“, Първа елегия

Дона Тарт започва да пише „Тайната история“, когато е на 19. Отнема й цяло десетилетие, но резултатът е забележителен.
Движи се по границата между комерсиалното и претенциозното. Стилът й на писане е поглъщащ, на моменти е абстрактен, в други – дъхоспиращ. Описва персонажите си по начин, по който влизат толкова дълбоко под кожата, че жестовете на Хенри, който пали цигара след цигара, се просмукват в теб, и се чудиш дали някъде дълбоко няма нещо, което чака да се отприщи, и ще осъзнаеш, че всъщност си един от стилно облечените психопати, за които съвременният свят е странен и чужд, сякаш са били изплюти в него от сюблимния.
Още в началните страници Тарт цитира Ницше, което навежда към неговата идея за Свръхчовека. Хенри и приятелите му смятат, че ще останат безнаказани, защото превъзхождат. Защото в момент на транс са видели Дионисий.
Страстта на Ричард Папен (както и на останалите) е „болезненият стремеж към живописното – на всяка цена.“ А истинската красота е ужас. И е „доста стряскаща“. В „Тайната история“, Дона Тарт изследва точно това фанатично обсебване по нея. Красота до степен на умопомрачение. Ричард е хипнотизиран от „психопатите“, почти сектанти, които учат и си говорят на красиви езици. Мъртви езици. Именно заради това, преди да стане част от тях, той почти ги кристализира, както и смята, че произходът му не отговаря на техните аристократични изисквания.
„В тези ранни спомени и аз се виждам като странник: винаги нащрек, свадлив и изпълнен със странно мълчание. През целия ми живот хората бяха приемали моето мълчание за враждебност, снобизъм, за проява на лош характер от един или друг вид.“
В „Тайната историята“, както и светът, в който са заседнали, митологията се просмуква през всяка буква, ирационалното е на почит и несъзнаваното трябва да изплува. На всяка цена. „Защото е опасно да се пренебрегва съществуването на ирационалното. […] В противен случай тези мощни и древни сили ще се трупат и набират сили, докато най-накрая отприщят яростта си. “
В „Тайната история“ няма нужда персонажите да са измъчвани от гузната си съвест, защото книгата е пълна с митология, тайни, причини, които на пръв прочит наистина изглеждат ирационални. Пълна е с красота.