"Бягащият човек" на Стивън Кинг – романът, предсказал небивалия бум на риалити предаванията и послужил за вдъхновение на безчет книги и филми, най-яркият пример за които е „Игрите на глада”.
С нов превод - от Адриан Лазаровски.
Новото издание включва и есето „Колко бе важно да бъда Бакман”, в което Стивън Кинг разказва за писателското си алтер его Ричард Бакман – псевдонима, под който написва някои от най-добрите си творби.
-----
Годината е 2025. Световната икономика е в руини, а Америка е прекрачила ръба на екологичната катастрофа. Всеобщата телевизия замазва очите на масите със садистични игри, в които участници залагат живота си с надеждата да припечелят малко пари.
Бен Ричардс е изгубил работата и надеждата си. Невръстната му дъщеричка е болна, а сметките за лекар са непосилни за жител на бедните квартали. Последната му възможност е „Бягащият човек” – най-зрелищното риалити на Всеобщата телевизия, в което всеки зрител е и участник в преследването. В продължение на месец Бен трябва да се крие не само от специално обучените Ловци, а и от обикновените хора, готови да го предадат срещу възнаграждение. Наградата за преживелия гонитбата е един милиард долара. Уловката? Никой от участвалите досега не е оцелявал.
-----
Стивън Кинг публикува „Бягащият човек” през 1982 година под псевдонима Ричард Бакман (под същото име излизат и култовите романи „Дългата разходка”, „Гняв”, „Пътна мрежа”, „Проклятието”, „Отмъстителите” и „Огън”).
За разлика от повечето произведения на Кинг, които са издържани в жанра на свръхестествения ужас, „Бягащият човек” се родее с класически антиутопии като „Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли, „1984” на Джордж Оруел и „451 градуса по Фаренхайт” на Рей Бредбъри.
Ключови думи: Седмица на Стивън Кинг, Стивън Кинг, От страниците до екрана, Утопии и антиутопии, Пророчествата в книгите, Да прочетем преди да гледаме през 2025
Четвърт век преди Сюзан Колинс да напише „Игрите на глада”. Тридесет и три години след като Джордж Оруел предсказа душевния упадък на хората с „1984” и три десетилетия след емблематичния „451° по Фаренхайт” на Рей Бредбъри, алтер егото на един вече доказан по онова време гений на перото, написва една великолепна антиутопия, предсказвайки влиянието на телевизията в близкото бъдеще и разделението на обществото на мизерстващи и живеещи в лукс.
„Бягащият човек“ е мрачна история, разказваща за силата на човешкото отчаяние, болката и едно общество без каквито и да било духовни ценности. И за една нация самоизяждаща се отвътре, разделена на две. В единия ъгъл на ринга стоят богатите – жени, които си правят прически в скъпарски фризьорски салони и мъже с маркови ризи; хора, чиито лица изглеждат някак странно незавършени, като портрети с дупки вместо очи, като мозайки, в които липсва по някое парче. „Те не знаят какво е отчаяние. В коремите им не вият вълци. Мозъците им не познават безумните сънища и обречените копнежи“. В другия ъгъл са бедните – с червени носове със спукани капиляри. Плоски провиснали гърди, мръсни коси. Непрани бели чорапи. Възпаления. Обриви. Кашлици. Идиотски погледи и зяпнали усти – хора, чиито съдби са да умрат само защото дишат.
В едно такова общество, в едно близко бъдеще, мъж на име Бен Ричардс, принуден от мизерния си начин на живот и болестта на дъщеричката си, решава да се запише за участие в Игрите на Всеобщата телевизия, с чието влияние Мрежата контролира американското население – хора, които робуват на своята посредственост. Игрите са всъщност жестоко, кърваво развлечение за зрителите - “Двубой с горещината“, „Бъхтене за пари“, „Плувай с крокодилите". Обикновено, след като са участвали в някоя от тези игри състезателите попадат в болница с извадено око, някоя и друга счупена ръка или крак, инфаркт, но в повечето случаи просто умират. След като преминава през най-различни тестове, Бен е избран за „Бягащият човек“. Това е може би най-жестоката игра от всички. Най-важното в нея е следното – тичай или умри, перифразираната версия на убий или ще бъдеш убит. Правилата на играта са прости: ти си сам срещу света. Може би ще се намерят хора, които ще ти помогнат, повечето обаче ще те предадат на ловците, чиято задача е да те заловят по възможност мъртъв. Бягащият бива пуснат на улицата, с камера и шейсет касетки (като всеки ден трябва да изпраща на Мрежата по две, чиито записи ще се излъчат от Всеобщата телевизия. Ако не го направи, плащането спира, но ловът продължава), и дванадесет часа преднина пред безмилостните ловци, които го следват по петите като адски хрътки. За всеки пробяган, т.е. прекаран на свобода час състезателят или семейството му ще получават по сто нови долара. В началото на бягството той получава 4 800 долара, като се предполага, че ще успее да заблуди ловците поне за 48 часа. Ако състезателят умре по-рано, парите ще бъдат приспаднати. Ако преследваният оживее един месец, той получава голямата награда от един милиард нови долара. За всеки убит ловец или полицай състезателят ще получава по сто допълнителни долара. И Бен Ричардс започва да бяга.
„Бягащият човек“ е писан от Ричард Бакман – псевдоним, под който Стивън Кинг написва едни от най-мрачните си истории, неговото алтер его. Има едно чудесно есе, публикувано в новото издание на книгата (изд. „Ибис“), което за съжаление липсва в онова симпатично джобно издание от преди двайсет и три години, което най-вероятно повечето от старите фенове на Краля, също като мен притежават и са чели около милион пъти. Та във въпросното есе „Колко бе важно да бъда Бакман“ Кинг споменава, че за него Ричард Бакман е това, което е за Тад Бомънт („Тъмната половина“) Ричард Старк – човекът, който пише историите в дъждовните дни. Като Бакман той може да си позволи да каже всички онези неща, които Кинг не може. Бакман е директен, груб, мрачен и обикновено краят на неговите истории е далеко от представата за щастлив завършек. Ето какво казва Стивън Кинг за „Бягащият човек“ в едни бележки от 1985-та, писани за ранните Бакманови книги: „Бягащият човек“ е може би най-добрият от тези четири романа (другите три са „Пътна мрежа“, „Дългата разходка“ и „Гняв“), защото главното в него е сюжетът. Историята се движи стремително напред и всичко, което не е свързано със сюжета, е изхвърлено зад борда“.
Мариета Иванова, Хеликон - Русе
Роден в Портланд, щата Мейн. Когато Стивън е бил двегодишен, баща му е излязъл от къщи да купи цигари и повече никой не го е виждал. Стивън е прекарал детството си в пътуване между Форт Уейн, щата Индиана, където е живеело семейството на баща му и щатите Масачузец и Мейн, където са живели роднини на майка му. В крайна сметка Стивън и Дейвид (заедно с майка си) се заселват в Дърхем, щата Мейн, където завършват средното си образование. В училище Кинг е бил запален по филмите на ужасите от 50-те години, играел е във футболния отбор и групата по рокендрол. През 1966 г. завършва училище и влиза в Университета на щата Мейн, който завършва през 1970 г. През 1971 г. се жени за Табита Спрюс, с която се е запознал и сприятелил в университета. Кинг е продал дебютния си разказ в списание за криминалета още докато е учил в училище. Той дълго не е можел да си намери работа по специалността, затова младежите се издържали само с парите, които Стивън е получавал като черноработник в промишлени перални и със спестяванията на Табита. Случайните хонорари, които Стивън е получавал от публикуваните в различни списания разкази, се оказали сериозна помощ. През есента на 1971 г. Стивън започва да преподава английски език в Общественото средно училище Хемдън, щата Мейн. Цялото си свободно време е посвещавал на работата над разказите и бъдещите си романи. Първите му два романа многократно са отхвърляни от много издателства и Кинг, доведен до отчаяние, даже изхвърлил ръкописа на единия в кошчето, но по настояване на жена си да направи последен опит изпратил извадения от боклука ръкопис в издателство Doubleday и след известно време получил чек за 2500 долара. Романът се е наричал Кери. Книгите на Кинг са издавани в общ тираж около сто милиона екземпляра и са преведени на повечето от световните езици; Кинг станал най-богатият писател за цялата история на литературата. Много от неговите романи са екранизирани. Живее в Бангора, щата Мейн.