И тогава стигнахме края

Автор: Джошуа Ферис

Коментари: 1

Издател Жанет-45
Преводач Елка Виденова
Брой страници 414
Година на издаване 2015
Корици меки
Език български
Тегло 364 грама
Размери 14x20
ISBN 9786191860593
Баркод 9786191860593
Категории Съвременна световна проза, Световна проза, Преводна художествена литература, Художествена литература, Книги

Хартиено издание

Наличност: ДА
Доставка: 3 дни

Цена: 16.00 лв.

Ферис брилянтно улавя аквариумната атмосфера на съвременния офисен живот, където не се случва нищо особено и съответно и най-незначителните събития придобиват огромно значение... Гласът на разказвача (в сложното за изпълнение първо лице множествено число) е непогрешим и превръща романа в шедьовър на тон и настроение.

Гениалността на книгата е, че всичко звучи съвсем истинско - четеш за поредните дребнави офисни машинации и си казваш: "Та аз работя точно с такива хора", и същевременно е пример за изключително изкусно писателско майсторство. Наистина, дори да не обичате книги, купете си тази и я прочетете. Ще се напикаете от смях.

от Ели / дата: 17 окт 2016

Плашещо реалистична, макар и с много смешни моменти. Една от книгите, която ни показва какви да НЕ бъдем - примирени, отачаяни, пасивни, обезверени, с изгубено достойнство, инфантилни и алчни.

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на service@helikon.bg

Избрах тази книга заради нещо малко, с което ми намигна. Не, не беше корицата. Корицата й определено не привлича взискателни читатели. Но на първата й страница пише, че авторът Джошуа Ферис е завършил Държавния университет на Айова през 1996 година. През 1994 година моята специализация по журналистика започна с лекции в Държавния университет на Айова. Бяхме 12 български журналисти, един от друг по-неосведомени извън филми и книги за живота в САЩ, тъй че – наред с лекциите по журналистика – имахме и семинари по широки теми, свързани с културата на взаимоотношенията на работното място. Въвеждаха ни теоретично в една атмосфера, която нямаше как да е подобна на работната атмосфера по нашите географски ширини. Но – дали защото ставаше дума за теория, дали защото лекторите също не бяха много наясно с практиката – нещата звучаха прекалено идеално. Чак ми се искаше да спра в коридора някой студент-американец и да го попитам доверително такъв ли е наистина животът в една редакция, както ни осведомяват тук. По това време авторът на книгата Джошуа Ферис е бил второкурсник по същите коридори и ето че сега моят въпрос и неговият отговор се пресичат след 22 години в една българска книжарница. Малко по-късно през 94-та, когато вече стажувах в американски вестник, сама видях разликите между теория и практика, а и книгата на Ферис разказва за обстановката в една чикагска рекламна компания през 2001 година, но все пак не можах да отмина тази книга.
И никак не съжалявам. Това е една много смешна книга, която разказва за общо взето тъжни неща. Докато я четях, имах чувството, че съм се надвесила над ония огромни мравешки поселища под формата на купчини и се опитвам да разбера какво се е случило, кое е разбунило мравуняка, та той изглежда толкова възбуден, дезориентиран, хаотичен. И хем функционира като едно цяло, хем всяка мравка е залутана и объркана поотделно.
Това, което е разбунило рекламната компания, е, че са започнали съкращения и всеки ден някой се извежда по коридора с испанска стъпка. Знаете ли какво е испанска стъпка? Така пиратите са водели своите пленници – хващали са ги за врата, вдигали са ги нагоре и са ги принуждавали да вървят, като едва докосват палубата с пръсти. Кой ще е следващият, който ще бъде изведен по коридора с испанска стъпка, какво ще се случи с него и дали пък няма да се върне да изпозастреля запазилите стола си в офиса? Впрочем тези, които са съкратени, предпочитат да разглобят стола си и да го хвърлят в езерото Мичиган. И внезапно всеки осъзнава, че въпреки непрестанното клюкарене, никой не знае почти нищо за никого от колегите си – за болестите му, за радостите и проблемите му.
Животът в един офис на пръв поглед не е много интересно място – не е като спешно отделение в болница, не е детективски отдел, не е социална служба. Само че Ферис го е направил не само интересно – а и много смешно, и много сериозно, ако решите да потърсите приликите между един разбунен човешки офис и един настъпен мравуняк.

Веселина Седларска, приятел на Хеликон-Сливен