Плашещо реалистична, макар и с много смешни моменти. Една от книгите, която ни показва какви да НЕ бъдем - примирени, отачаяни, пасивни, обезверени, с изгубено достойнство, инфантилни и алчни.
И тогава стигнахме края
Автор: Джошуа Ферис
Рейтингът се формира от продажбите в системата на Хеликон
| Издател | Жанет-45 |
| Преводач | Елка Виденова |
| Брой страници | 414 |
| Година на издаване | 2015 |
| Корици | меки |
| Език | български |
| Тегло | 364 грама |
| Размери | 14x20 |
| ISBN | 9786191860593 |
| Баркод | 9786191860593 |
| Категории | Съвременна световна проза, Световна проза, Преводна художествена литература, Художествена литература, Книги |
Ферис брилянтно улавя аквариумната атмосфера на съвременния офисен живот, където не се случва нищо особено и съответно и най-незначителните събития придобиват огромно значение... Гласът на разказвача (в сложното за изпълнение първо лице множествено число) е непогрешим и превръща романа в шедьовър на тон и настроение.
Гениалността на книгата е, че всичко звучи съвсем истинско - четеш за поредните дребнави офисни машинации и си казваш: "Та аз работя точно с такива хора", и същевременно е пример за изключително изкусно писателско майсторство. Наистина, дори да не обичате книги, купете си тази и я прочетете. Ще се напикаете от смях.
Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.
Ще бъдат изтривани мнения:
- Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
- Написани само с главни букви
- Написани на латиница
- Съдържащи препратки към други сайтове.
Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]
Избрах тази книга заради нещо малко, с което ми намигна. Не, не беше корицата. Корицата й определено не привлича взискателни читатели. Но на първата й страница пише, че авторът Джошуа Ферис е завършил Държавния университет на Айова през 1996 година. През 1994 година моята специализация по журналистика започна с лекции в Държавния университет на Айова. Бяхме 12 български журналисти, един от друг по-неосведомени извън филми и книги за живота в САЩ, тъй че – наред с лекциите по журналистика – имахме и семинари по широки теми, свързани с културата на взаимоотношенията на работното място. Въвеждаха ни теоретично в една атмосфера, която нямаше как да е подобна на работната атмосфера по нашите географски ширини. Но – дали защото ставаше дума за теория, дали защото лекторите също не бяха много наясно с практиката – нещата звучаха прекалено идеално. Чак ми се искаше да спра в коридора някой студент-американец и да го попитам доверително такъв ли е наистина животът в една редакция, както ни осведомяват тук. По това време авторът на книгата Джошуа Ферис е бил второкурсник по същите коридори и ето че сега моят въпрос и неговият отговор се пресичат след 22 години в една българска книжарница. Малко по-късно през 94-та, когато вече стажувах в американски вестник, сама видях разликите между теория и практика, а и книгата на Ферис разказва за обстановката в една чикагска рекламна компания през 2001 година, но все пак не можах да отмина тази книга.
И никак не съжалявам. Това е една много смешна книга, която разказва за общо взето тъжни неща. Докато я четях, имах чувството, че съм се надвесила над ония огромни мравешки поселища под формата на купчини и се опитвам да разбера какво се е случило, кое е разбунило мравуняка, та той изглежда толкова възбуден, дезориентиран, хаотичен. И хем функционира като едно цяло, хем всяка мравка е залутана и объркана поотделно.
Това, което е разбунило рекламната компания, е, че са започнали съкращения и всеки ден някой се извежда по коридора с испанска стъпка. Знаете ли какво е испанска стъпка? Така пиратите са водели своите пленници – хващали са ги за врата, вдигали са ги нагоре и са ги принуждавали да вървят, като едва докосват палубата с пръсти. Кой ще е следващият, който ще бъде изведен по коридора с испанска стъпка, какво ще се случи с него и дали пък няма да се върне да изпозастреля запазилите стола си в офиса? Впрочем тези, които са съкратени, предпочитат да разглобят стола си и да го хвърлят в езерото Мичиган. И внезапно всеки осъзнава, че въпреки непрестанното клюкарене, никой не знае почти нищо за никого от колегите си – за болестите му, за радостите и проблемите му.
Животът в един офис на пръв поглед не е много интересно място – не е като спешно отделение в болница, не е детективски отдел, не е социална служба. Само че Ферис го е направил не само интересно – а и много смешно, и много сериозно, ако решите да потърсите приликите между един разбунен човешки офис и един настъпен мравуняк.
Веселина Седларска, приятел на Хеликон-Сливен
