Човекът, който ядеше смъртта
Автор: Борислав Пекич
| Издател | Унискорп |
| Брой страници | 56 |
| Година на издаване | 2010 |
| Корици | меки |
| Език | български |
| Тегло | 75 грама |
| ISBN | 9789543302680 |
| Баркод | 9789543302680 |
| Категории | Световна проза, Преводна художествена литература, Художествена литература, Книги |
Жан-Луи Попие има красив калиграфски почерк и живее по време на Френската революция. Той не се интересува от политика, не е нито революционер, но работи в Палатата на правдата и задължението му е да вписва смъртните присъди в регистъра на хората, изпратени на гилотината. Самият той никога не е виждал уреда за екзекуции. Денят му протича монотонно, докато нещо на пръв поглед незначително преобръща живота му. Възможно ли е да спасиш от гилотината нечия душа, ако заедно с ежедневния си обяд изяждаш по един лист смъртна присъда? Има хора, чийто живот е следа във водата. Невидими, безмълвни, нереални, без отпечатъци в пясъчната пустиня на човечността. Не знаем откъде са попаднали между нас, а когато си отидат – защо и къде са отишли. Такъв е човекът, който яде смъртта.
„При Борислав Пекич харесвам невероятното му разнообразие и дързостта му да пише различни книги, да скача от жанр в жанр, без да се бои, че ще остане неразбран от читателя.”
Владислав Баяц
Все още няма мнения за тази книга.
Напиши коментарЩе бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.
Ще бъдат изтривани мнения:
- Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
- Написани само с главни букви
- Написани на латиница
- Съдържащи препратки към други сайтове.
Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]
Историята на „Човекът, който ядеше смъртта” ни пренася във времето на Френската революция, прави опит да реконструира живота на един невзрачен човек, който оставя „диря във вода” – исторически податки за неговия произход и израстване липсват, него „хем го има, хем го няма”. Това е гражданинът Жан-Луи Попие – смирен чиновник в Палатата на правдата, прилежен в работата си, която в онези свирепи години се състои в обработката на смъртни присъди. Попие дори не е виждал гилотината, той само може да си представя, да измисля този уред.
Не се интересува от политика. Чудовището на властта му е чуждо, и все пак се е озовал в един от неговите търбуси – това зловещо министерство, което раздава не правда, а смърт. Попие пише красиво, той вписва с възможно най-красив почерк имената на осъдените в регистрите. Революцията обаче помита и неговия спокоен делник, и в миг на озарение той решава да спасява. Колкото може.
Борислав Пекич захваща дълбоки теми – за това какво значи да опишеш един живот, какво значи да бъдеш съдник на миналото, колко е трудно да уловиш нишката на нечия съдба. И същевременно демонстрира великолепно, ярко литературно въображение.
Димо Георгиев, Хеликон-Шумен
