Като цяло, доста силна книга, в която са преплетени различни теми. Разказът е увлекателен, а езикът на автора - лек и приятен за четене. (Преводът, обаче, е слаб.) Предварителните ми очаквания бяха книгата да разглежда въпроса за сблъсъка между човешкото съзнание и силата на машините; за компютрите (току-що появили се) и тяхната бъдеща мощ; за бъдещия проблем с роботите и изкуствения интелект. Романът, обаче, тегли в съвсем друга посока. Фабулата върви в два времеви плана. Главният герой - Валтер Фабер - е странен образ, който върши абсурдни неща в съвсем обикновени житейски ситуации. Противоречив и в поведението, и в убежденията си - от една страна, никак не вярва в Случайността; от друга - точно тя го съпътства постоянно. Той е убеден в силата на технокрацията и машините. Не харесва художествена литература, театър и въобще изкуство - смята го за продукт на примитивните народи. На този персонаж са му чужди (дори противни) и настроенията, и нежността, и всякакви човешки отношения, изискващи взаимност - той предпочита да живее сам, със себе си, с проектите си. САМОТАТА - като белег на модерността. И във втората част на книгата - след смъртта на дъщерята - основният проблем е самотата. По-точно, отчуждеността на "модерния човек" - отчужденост от другите, от обществото, от природата, от света. Той вярва единствено в математиката и статистиката. Не вярва в случайността, но парадоксалното е, че тъкмо съдбовните Случайности движат събитията в неговия живот. (Много интересен анализ на книгата прави Венцеслав Константинов в "Хомо Фабер - одисея на модерния човек")

