гений
Алкохол
Автор: Калин Терзийски; Диана Драгоева
Рейтингът се формира от продажбите в системата на Хеликон
| Издател | Сиела |
| Брой страници | 352 |
| Година на издаване | 2010 |
| Корици | меки |
| Език | български |
| Тегло | 311 грама |
| Размери | 21x14 |
| ISBN | 9789542807636 |
| Баркод | 9789542807636 |
| Категории | Романи и повести. Български, Българска проза, Съвременна българска литература, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги |
Роман-изповед без кокетничене и пози. Честен и тъжен не до болка, а до аутопсия. Заради черния му хумор може да умреш от смях. Романът е за възхода и падението на детството, любовта, брака и приятелството в социалния и политически ад наоколо. За лудостта да си психиатър. За болката да си санитар. За изпитанието да си писател в епоха, която се нуждае от молове. Това е роман за фалшивото спасение в алкохола и за дългото завръщане към живот без фалшификати. Роман, който е обречен да се превърне в събитие за българската литература
Много добра.
След 4 месеца ,,Алкохол" отново се върна при мен. Прочетоха я всичките ми приятелил
Няма друга такава книга през последните 20 години.
Коментарът е изтрит от администратор.
Завърших книгата току що и бързам да споделя мнението си.
Изумен съм от честността и смелостта на Калин да напише толкова много лоши неща за себе си без да бъде изобщо фалшив. Както и, че смело споменава на няколко, че е християнин. Последното, без да го вменява ни най-малко, личи при задълбочения прочит на книгата.
Повечето днешни книги, до голяма степен са пълни с ненужна баластра. Тази обаче е различна. Тук има много философия. Много простота, но не и простащина.
Ако сравня Терзийски с най-продавания български автор Карабашлиев, трябва да дам на Терзийски три пъти по-висока оценка, поради една проста причина – защото тук няма поза. Липсва и то напълно, дори опита, да се впечатли по какъвто и да е начин читателя.
Докато четях ''Алкохол'' се сетих и за един друг българин, убит преди няколко години – Георги Стоев. Той също, като Терзийски беше смел и открит човек, толкова смел, че беше убит заради смелостта си, която намери израз в книгите му.
Човек е склонен понякога да мисли, че в днешния ден всички политици, общественици, и особено писателите са сякаш лицемери, но всъщност не е така. Има и изключения.
Няма как един писател като Терзийски да не успее и да не бъде, може би дори писател номер 1, защото е до болка открит и има голям талант. Тези две комбинации, плюс вярата и скромността му, правят творчеството му великолепно. Забележете какво правилно усещане има за дарбата си, както и каква безмилостна оценка към себе си:
„Можех да си кажа, че съм герой, че съм чудесен... Но кажех ли си така, веднага щях да се превърна в една самозабравила се самоуверена свиня, както повечето ни съвременници. Това можеше да се случи. Това се случваше на повечето ми връстници, забравили самата идея за смирението и скромността“ (цитат от романа, с. 342).
С радост бих прочел и други негови книги, в които очаквам, както това се случва при почти всички велики хора, той да направи постепенен завой от злобата и пошлостта на днешния ден по посока на вечните ценности, като вярата в Бога и смисъла на човешкия живот.
за Калин .....какво да кажа....слушала съм много негови интервюта и си мисля ,че макар привидно да е интересен човек с дебела биография,не е чак толкова интересен писател( първоначално бях много заинтригувана от него)Струва ми се че пише за неща които не познава истински,все едно някой да пише за морето като го гледа от прозореца,съвсем друго би било да го пише капитан на кораб примерно.Смятам че тези които са били наистина на дъното заради някаква страст(каквато и да било)никога не могат да изплуват и да погледнат от горе, а другите просто не ги интересува истински ,защото само гледат от горе, но са на друго място.Калин го усещам фалшив с разноликия му живот.Той е само един интересен събеседник
Толкова е гениалиен, че се срамувам аз да давам мнение.
Мила Рая,моето покъртително денонощие с тази книга едва не ми причини инфаркт. Сълзите ми течаха като река. Не можех да тръгна за работа. Разрових шкафа , за да намеря широкопола шапка. Не исках никой да вижда очите ми. Минавам за желязна лейди, а се превърнах в плачеща лелка.
Хиляди въпроси.
Бях се отказала да си ги задавам.
Бях се отказала да търся отговорите.
Не ги и намерих.
Видяхме живота си в бутилката и мирясахме.
Сега го видяхме написан и на книга.
Силна и добре написана книга! поздравления!
Чудесно е,че българската литература се пробужда от дълбокия си зимен сън,в който бе упоена от червената полицейщина и мутренската бездуховност.Калин Терзийски е истинско явление в родната словесност,който показва светлината в края на тунела за нашенските писатели.Тази невероятна книга,редом с последните заглавия на Богдан Русев,Иво Сиромахов,Радослав Парушев и Адриан Лазаровски,вдъхва надежда и вяра,че истинското изкуство е възможно и по нашите географски ширини!
Романът се чете като "Заратустра" написан от Хънтър Томас. Книгата тежи 315 грама и въздейства като същото количество твърд алкохол, обърнат на екс. Без махмурлука после.
Скоро не бях чел нещо толкова добре написано от български автор.Фантастична книга.
Не бива така гръмко да обвинявате в манипулация, щом дори не сте прочели романа. Простете, но е очевидно. Пропускът на "никога бившите" обслужва история, която за добро или за лошо не се е занимавала с тях. Да, мълчанието е забрава. Но това в никой случай не е книга на забравата. Тя не мълчи, защото е паметник. Тя не отрича, че "има и други неща".
Ако искате чист литературен въздух, ще трябва да правите по-обстойни експертизи. Замирисало Ви е на сероводород, защото действително има твърде много от него из възуха, а не защото се изпуска именно от този роман. Подобни отровни обвинения не са по-малко замъгляващи и заличаващи паметта.
“Той е написан, за да помага.”
Уви, Калине! Написан е да манипулира. Ако е съзнателно – кофти! Ако е несъзнателно – още по-кофти!! Кофти е, защото успя да изманипулираш популярни актьори (може пък да си го заслужават…), още по-кофти е, че ще продължи да манипулира младите публики, които и без твоя роман са подложени на тотална манипулация. Искреността и саморазголването не винаги са чистоплътни. Но не това е най-тъжното. Най-тъжното (и престъпно, бих казал) е, че, коментирайки “бившата литература”, ти изреждаш имена, които нямат право дори да бъдат споменавани… но пропускаш да споменеш Пеньо Пенев, Иван Пейчев, Иван Методиев, Христо Фотев… Те никога няма да бъдат “бивши”! И човек не може да не си зададе въпроса: кого обслужва този пропуск. Знам какъв (вероятно) би бил отговорът ти: ИМА ОЩЕ НЕЩО. Но то НЕ БИВА да бъде премълчавано, защото МЪЛЧАНИЕТО Е ЗАБРАВА. Така твоите литературни усилия се вливат в мътния поток от отпадъци, което ми напомня за отпадъците, които през устието на Дунав се трупат като сероводород в Черно море. Докога смъртоносен литературен сероводород?!
Рядко препоръчвам нещо за четене, не само защото много трудно нещо успява да ми задържи капризния вкус, а най-вече, защото считам избора на книга за много личен. Не обичам да ми се месят в личното пространство, за това гледам да не бъркам и в чуждите паници.
Но тази книга...
е дълбоко философско проницание - изповръщано прозрение... от ангел,
този роман е катарзис,
той е преработена отрова превърната в елексир
от който всеки може да отпие като лек.
Прекарах покъртително денонощие с тази книга. Благодаря!
тотално зарибяващ роман!
Тука направо си стана нещо средно между в-к Литературен фронт и литературно четене....
Алкохолици от всички страни, съединявайте се.
Роман без кокетничене и пози. Честен и тъжен не до болка, а до аутопсия. Заради черния му хумор може да умреш от смях. Романът е за възхода и падението на един конкретен живот в ада наоколо. За лудостта да си психиатър. За болката да си санитар. За изпитанието да си писател в епоха, която се нуждае от молове. Това е роман за фалшивото спасение в алкохола и за дългото завръщане към живот без фалшификати. Роман, който е обречен да се превърне в събитие.
Когато мина достатъчно време в разговори, през което видях Калин във всичките му пози – на психиатър, на майстор на скечове, замечтания поет, застарелия бунтар, примирения конформист, разбрах, че се приближаваме натам, където се канехме да стигнем. И двамата искахме историята, която разкажем да е искрена и честна, затова трябваше да преживеем всички пози като ритуал извън писането, за да остане чистото и истинско писане след това. Затова почти мазохистично изтърпявах потоците думи, след които следваше една хубава глава от романа.
Какво търсеше все пак той в романа? Със сигурност това ще се изясни и на вас като го прочетете. Но какво търсех аз в неговата история? Може би трябва отново да го обясня както на него, тъй като тщеславието понякога ни кара да забравяме, така и на всеки, който попита: „Коя е пък тая?” Моята „невидима” роля беше да начертая редовете, на които бяха изписани всички страници. Да сглобя страниците така, че от разпръснат пъзел несвързани мисли да се получи история, която има и форма и фабула.
Някои неща трябва да бъдат направени. Когато усетиш косата си развяна и кожата си пареща от особения вятър на неизбежността, ти запретваш ръкави и правиш това, което цялата ти съдба иска от тебе да направиш. И така, един ден аз усетих – шест месеца, след като отново бях сменил живота си с нов, който все още е потресаващо чист и странен, аз усетих, че трябва да напиша роман за това, което се беше случило с мен в последните години. После усетих, че трябва да напиша и за това, което се беше случило с моето поколение в последния четвърт век. Аз бях лекар, психиатър, поет, писател, алкохолик, телевизионен сценарист, самотник и мъченик на времето си, а и на всички времена – защото във всички времена доброто и смисъла се постигат само чрез мъките на мъчениците. И бях видял много неща от много ъгли. Така че аз бях задължен да напиша романа „Алкохол”. Той е написан, за да помага.
А Деяна Драгоева е проникновен и умен журналист, писателка с нож и лупа, изследовател. Не аз я избрах да пишем заедно, а една друга жена - сляпата съдба. Без нея този роман нямаше да е същият. Тя е новата ми сестра, която чаках 38 години.
Тема: Алкохол
Калин Терзийски пише. Аз пия. Кайо разсъждава на глас затиснат от море.
Удавил се е явно. От устата му излизат мехурчета обвити в червено вино, пълни с мощен глас. Хоризонтът е високо. Като потънала антична статуя стои изправен гол до кръста с тога през рамо. Бавно казва имената си. На дъното на океана кънти само неговия бавен глас и дразнещия кикот на мръсници. Усмихнат гледа организма си отвътре и проследява всички функции, спокоино като доктор. Аз пия и чета! Морето онемява и плавно се отдръпва. Оставя само няколко вълни, които да се плискат в краката му и да ги мият готино. Алкохолът е в живота ми, в чашата ми, в ръката ми, в мен. Аз съм алкохолът - той не е. От там са се върнали малцина. Аз познавам само Кайо. Само той може да разкаже. Само той може да каже как е. Гот ли е да ти се плиска океана в краката и да ти се вее черния перчем, бе, Кайо?
Искам „Алкохол”!
Стига бе.
Или лошо, или всичко, щото е все още жив. Ще бъда кратък и ясен, почти. Септември току-що бе загащил ризата си.Лежахме двамата на нощна крайспиркова полянка, а кучешко лайно между лицата ни говореше несвързано и смърдеше на храна… Възправи се Кайо и вика – те го рейса, бате Аци… и както винаги ще го запомня… с неуспешен опит за поглед, който ти казва, а всъщност моли невидимо небето – „Боже, помоли Дявола да стане тоя тюлен, че дори и по триста лицеви опора на ден да правим, пак нема можем го вдигнем!...” Винаги ме е мъкнал, макар и с 50 кила по-лек… макар и мъртво-пиян, каквото и да означава мъртво, или пиян… Малко хора са ме мъкнали, а той е един от тях. Скица с голямо сърце, но с още по-голям черен дроб! И с голям и недосаден талант. Кайо, ще използвам случая, това да бъде и евентуалната реч над гроба ти, щото съм сигурен, че ако те изпреваря, ти няма да кажеш нищо по-различно от мене, а то е – прегръщам те, защото си човек, който ни мисли непрестанно с уморена усмивка! После ще поплача, ще ми се тресат раменете, ще съжалявам, че приживе не се довидяхме и ще напиша графит на скучната плоча с надпис до входа на блока ти – “Тук живя Калин Терзийски” – Нередовен живот, за сметка на редовна смърт. Но, всичко това, само ако те преживея. Наздраве за живия Кайо!
Има алкохоли твърди и алкохоли леки, алкохоли остри и алкохоли меки. Кайовицата („Алкохол”, произведен от Калин Терзийски) e съвсем различна работа. Тя е от онези алкохоли, които не опиват, а направо напиват…
Някога с Калин Терзийски бяхме на една суша, на острова на алкохола. Но той успя да се спаси. Стискам му ръката. А писането на Калин Терзийски е стреснато, трогнато, очаровано. То е бавно и прецизно. Като видра плъзгаща се по леда.
Калин Терзийски е индулгенцията ни за по-добър свят, където великани (като него) ще стоят на високи столове във вечния бар и ще пият от чаши със сталактити и сталагмити. Това, че го познаваме е наше чистилище. Бих искал да съм като него.
Терзийски е уникално явление в съвременната поезия.
Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.
Ще бъдат изтривани мнения:
- Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
- Написани само с главни букви
- Написани на латиница
- Съдържащи препратки към други сайтове.
Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]
”Алкохол” е книга, която предизвиква непрекъснати асоциации, скокове на въображението и завои на мисълта. Сякаш е направена от същата субстанция като заглавието си. Извън шутовския имидж тя е сериозна, даже „образователна“, написана по строгите правила на литературата, близка до репортажа, автобиографията, психоанализата и каквито там клишета за жанрова обособеност ви хрумнат. Пречупена през гротеската на алкохола и разказана с много любов и самоирония, в нея е предадена съдбата на цяла епоха, и един човешки живот в процеса на собственото му изграждане.
Винаги съм смятала, че ние - децата на късния социализъм сме твърде млади все още, за да имаме трезва преценка за случилото се по онова време. Оказа се, че не е така. И е необходима само една книга, точно тази доза “Алкохол”, за да опресни спомените ни. За щастие и за мой ужас. Защото всичко написано вътре е истина.
Винаги съм смятала, че ние - децата на късния социализъм сме твърде млади все още, за да имаме трезва преценка за случилото се по онова време. Оказа се, че не е така. И е необходима само една книга, точно тази доза “Алкохол”, за да опресни спомените ни. За щастие и за мой ужас. Защото всичко написано вътре е истина.
Людмила Еленкова - Хеликон България
Стилът и фабулата на тази книга отговарят на високо ниво, което не е подсказано от оформлението на корицата и от заглавието. Терзийски е смел в това да говори за себе си и своята съдба. В доста описания и размисли той е постигнал изящен и остър език. Това прави неговата автобиографична проза сравнима със световни образци. Не можем да сведем облика на този текст до неговото заглавие. Това е книга, която е против общоприетото, отвъд обичайното, и в същото време с автентичен човешки глас.
Чавдар Димитров, Хеликон София - Витоша
