от Деница Милчева / дата: 23 фев 2016

Тия сбирщайни от типа "биг брадър ол старс" винаги са безвкусни. Два-три добри разказа, а всичко останало - пълнеж. Не е честно спрямо читателя.

от Очилат / дата: 23 фев 2016

Изумително е как при т.нар. "вечни" теми, сред които и любовта, лъсва най-ясно неспособността да редиш думи талантливо и докосващо. То затова са навярно и вечни тези теми - защото цял живот ги живееш, а като протегнеш ръка да ги хванеш или дума да ги опишеш, се изплъзват като гребната в шепа вода и обикновено остава само мътилка с тинест привкус. В подобни сборници, където, както подозирам, разказите са писани по поръчка, а не толкова по вдъхновение, разбира се, никой не е застрахован от издънка. От друга страна поръчките са добър лакмус за нивото на близост с думите, за професионалното умение не ти да ги насилваш, а да се оставиш те да те владеят. Както може да се предположи, повечето истории в сборника са вътрешно неравностойни, на моменти проблясващи, на моменти пропадащи вътре в себе си. Владимир Зарев, например, разказва една история, от която би станал страхотен разказ. Отначало успява великолепно да създаде атмосфера, след което разказът изведнъж някак доскучава и "пропада". После пак припламва, после минава през момент на театралност и неубедителност, за да приключи що-годе прилично. Теодора Димова прави разказ от едно грамадно, задъхано и искрено в задъхаността си изречение. След което съсипва всичко с един плитък финал. Захари Карабашлиев умее да прави атмосфера и знае как да слага стръв за читателското внимание на кукичката /историята с диска/. Обаче не знае какво да прави, когато рибата клъвне. И се почва една борба и мъка, едно "любимосване", докато накрая рибата скъсва кордата и отплува в по-чисти литературни акви. Георги Томов е неоправдано саморазтеглен и началото е тегаво, механично и скучно. После набира скорост. Може да излезе читава новела, ако побачка върху този текст, сега той не е нито риба, нито рак. Кристин Димитрова, която харесвам по принцип, този път изобщо не ми се обсъжда. Редом с нея и Илиян Любомиров. Не е проблем при Иво Иванов, че ни изпраща в полето на фантастичното. Проблемът е фантасмагоричността на самата му изразност, в резултат на което вместо живи и дишащи герои имаме някакви схеми, някакви плакати, които декламират през времето възгледите си за нещата. Много визионерско и твърде малко литературно.
Разказите, които си струват в този сборник?
Георги Господинов е написал рутинирано една история, която надали ще се запомни. Но когато я четеш в нея има и носталгия, и цвят, и мирис, и вкус. Няма откровено пропадане.
Ганка Филиповска е написала стегнат, изчистен по чеховски или хемингуеевски разказ, който е сред малкото текстове, които са на мястото си в тази книга - и като форма /именно разказ/, и като майсторство, и като органично влизане в темата.
Стегнати, изчистени, монолитни и стойностни са и текстовете на Мирела Иванова и Васил Панайотов. От Иванова бях чел само поезия и разказът и е приятна изненада за мен. За Панайотов, когото пък не харесвам по принцип, ще е грехота да не призная, че разказът му е добър и запомнящ се, с хубав финал.

от Узунов до Горица / дата: 22 фев 2016

В едно интервю по Бтв наскоро Карабашлиев и поетът, писател и секс символ (който сигурно ще вземе до 2-3 години Нобелова награда за цялостно творчество) Илиян Любомиров говориха за сборника в сутрешния блок. Карабашлиев с радост и гордост обясняваше, как Дамян Дамянов предложил името на сборника, той прочел "Обича ме, не ме обича", но онзи върнал нов СМС и поправил, че не е прочел правилно. И се разтягаха локуми около сборника, а в него има няколко можещи имена, които не знам какво търсят там (Димова, Димитрова, Господинов)? Така че Дамян Дамянов е кръстникът на този сборник ...

от Горица / дата: 18 фев 2016

Разказите са доста постни и не заслужават особено внимание. Личи си, че сборникът е набързо скалъпен.
Заглавието е нелогично - да се сменя лицето, препъва езика и отразява безпомощността на съставителя да измисли нещо оригинално. А и все пак Дамян Дамянов вече има книга със заглавие "Обича ме, не ме обича", та съставителят се е чудил как най-лесно да го измени. И каква е тази глупост на корицата - "нови разкази за любов" - кои са старите? Ако разказите са стойностни, няма нужда да се квалифицират като нови и стари. А другата година в следващата книжка какви ще са, по-нови?

от Читател / дата: 13 фев 2016

За съжаление този сборник е профанизиран от присъствието на лицето Илиян Любомиров (наричащо себе си Августин Господинов), считащ себе си за поет, секс символ и модерен писател. В това няма нищо лошо в случай, че амбиците му си оставаха единствено в неговата глава, а не се легитимираха обществено. Факт е, че някой (КОЙ?) утвърждава Августин Господинов и като писател. В случая, ако мога да перифразирам една поговорка, та в случая: "Куцо (визирам Захари Карабашлиев) води сакато (Августин Господинов)".
Воденето е с цел изд. Сиела да предложи "стойностен" литературен продукт на четящите за 14 февруари, че дори този продукт да стане традиция. Адмирации за идеята, адмирации и за избора на някои от авторите. НО, когато събираш в едно място хора, които знаят що е литература и умеят да пишат СМИСЛЕНО (!!!!!) с такива, които драскат и приемат драскането си за писане, тогава стойността на предложения продукт е под съмнение.
Този сборник е СИМПТОМАТИЧЕН за един явен проблем в българската ни култура: ОПИТИТЕ на издателствата да създават ПРОДУКТИ, чийто критерий за успех се счита продаваемостта, а НЕ да търсят стойностното. По този начин се създават шизоидни продукти, в които има УЖ за всеки по нещо. Така, за да бъдат забелязани сред любимците на читателите и на Августин Господинов и друг род подобни, се налага и сериозни имена да публикуват в подобни сборничета. Кой какво печели и кой колко губи е трудно да се каже.
Унизително е обаче интервюто, което гледах по Бтв с двамата псевдоинтелектуалци - Захари Карабашлиев и Августин Господинов.
Останалите автори (някои от които гениални за страната ни), могат само да се срамуват от присъствието на Илиян Любомиров.

Коментарът е редактиран от администратор.