Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Най-трудно е винаги първото изречение.
След него винаги следват безбройни натискания на backspace-a, безкрайно колебание “така сега добре ли е?” и други екзистенциални въпроси, свързани повече с личността ни, отколкото с писането. В това първо изречение опаковах невъзможността си да пиша за книги, които харесвам. Не, за книги, които обичам. Вярвам, че истинската любов е тиха. Като тази на родителите ни, които никога не си отиват.

Когато за първи път взех в ръце “Бащите не си отиват” - малкото книжно бижу, което наскоро ни поднесе издателство ICU, първото, което направих бе да погледна имената на разказвачите. Много от тях ми бяха познати – Марин Бодаков, Силвия Чолева, Ина Иванова, Камен Алипиев, Манол Пейков, Биляна Курташева… Изведнъж тези имена изгубиха настоящия си образ и се превърнаха в деца. Децата на инженерите, спортните журналисти, планинарите, художниците, съпрузите и най-вече - на бащите. Тези, които са били, са и ще бъдат.
Издателството следва собствената си традиция и след големия успех на “Куфарът на брат ми”, издава още 24 лични истории, разказани с много сантимент и обич. .
С тази книга няма да се чудите “какво искаше да каже авторът?”, защото тя е повече изповед, отколкото художествено произведение. Изповед за родителите, които никога не опознаваме докрай. За най-близките, за най-ценните. За онова чувство на вина и неосъществяване, което остава да тлее дълго след тяхната загуба.

“Ние не познаваме своите родители. Какви са били, как е минала младостта им, игрите им, какво са обичали, за какво ги е боляло, какво са си мечтаели в летните нощи, за какво са страдали, как са се справяли с живота, със своите родители, с липсата на пари, с липсата на свобода, с липсата на любов? Това нямахме време да попитаме, или го чувахме между другото, улисани в своите неща, в своя живот, без да забелязваме много-много техния. Те бяха константа, нещо тук до нас, което ще бъде винаги...”

Освен тъга, книгата носи и много надежда и успокоение. Успокоение, което може да ти донесе само нежно положената на главата ти родителска длан.
И си отново дете.
И родителите ти са тук, и ги има.

“Баща ми, който е книга и музика, аромат и вкус, театър и шапки, цигари, хляб и театрален прах.
Баща ми, който съм аз, която съм децата си, които са бъдещето на една никога несвършваща вечност...”

“Бащите не си отиват” е епопея на незабравените. На онези, които остават, въпреки че са си отишли. На бащите (а и на майките), които се превръщат в куп незададени въпроси. В пътуването с рейса до София. В джаза в неделя вечер. В липсващата книга на рафта. В обувките, необувани от “онзи ден”. Във филмите, които не успяхме да изгледаме заедно. В разходките до парка или по билото на Пирин. В часовника, който винаги носим в чантата си. В тихото, невидимо присъствие, което ни съпровожда навсякъде. В “обичам те”, неизречено навреме…

На тази книга ѝ липсва едно единствено нещо - препоръка, някъде там, в началото, да се чете бавно и на почивки. Иначе не може. Иначе тежи.

Не оставяйте тази книга непрочетена!
Направите ли го, ще се лишите от едно чувство за съпричастност, което спасява.
Ако не животи, то поне светове.