В превод на Кирил Кадийски В една многотомна антология на руската поезия от епохата, за която Иван Бунин до края на дните си, вече „побелял, сух, но все още ядовит", не пести ни злъч, ни ярост, пише, че „прозаикът засенчва поета в Бунин".

Йосиф Бродели, другият рускси Нобелов лауреат в изгнание, се учудва, че Бунин все още е подценяван като поет заради прозаика и че на пейзажиста Бунин се отдава предимство пред дълбокия философ и мислител.
Може би това са двете гледни точки: на миналото и на бъдещето.
Истина е, че Бунин няма нищо общо с тенденциите на съвременната нему руска поезия, но още по-голяма истина е, че той има кръвна връзка с руската душевност и сетивност, с руския пейзаж и богатата руска традиция.
А това е много по-ценно за един писател от ефимерната принадлежност към едно или друго литературно течение. Нещо, към което се стремят (и го постигат без особена трудност) мнозина. Бунин е от малцината.
От ония, които, ценейки миналото, не се подчиняват на настоящето, за да имат бъдещето.
/Кирил Кадийски/