Всичко идва и си отива. Градове и села, хора и животни, цветя и птици. Единствен Балканът стои и не мърда. Гигантските му гънки са все едни и същи. Ту тъмни, ту прозрачни, подобни на вълни от катран и восък. Катранът е на запад, където все нещо пуши, а восъкът - на изток, потекъл като лава. Това са гранитът и кремъкът, родени завинаги. Между тях са и белите гребени на варовика, чиито пукнатини и дупки напомнят раковина. Те разлагат резките цветове и ги преливат в една по-мека гама, която се люлее като вода. Затова, погледнат от високо, хаосът на Балкана прилича на море. Морето се разлива от хоризонт до хоризонт, могъщо и тихо като всичко необходимо.
Стефан Продев