- Дядо, къде си дянал твоята шутаранга?
Забравил ли си я някъде?
- Забравих я, Мончо, забравих я отдавна. Остана тя някъде в детството ми...
- Не е трябвало да си забравяш шутарангата. Трябвало е да си я носиш винаги със себе си, защото, нали знаеш за шута.
Сега ще ти вземат главата, дядо Моньо.
- Знам, детство мое, знам, че ще ми вземат главата.
Нека. Аз вече не се искам, както казваше един дренски дядо. А щом човек започне сам да не се ще, значи вече е остарял и му е време да тръгне подир Рангел Миалко...
Детството ме поглежда със сините си очи и в тях, като в две бистри морски лагуни, виждам целия си живот.
Колко нещо пропуснах, колко добри думи не успях да кажа другиму, колко устни оставих нецелунати, колко прошки не успях да поискам, колко картини можех още да нарисувам...
- Стар глупак! - изтърси моето премръзнало детство.
И е право.