„Щуротии, гейове, травестии - мисли си отначало читателят, макар че става дума за много повече. В текста няма никакво философстване, само характерните за абсурда точни достоверни описания, от време на време някой псевдодокументален цитат от вестник или информационна емисия. ..Попов изоставя експериментирането, с напълно традиционни изразни средства той конструира въображаема история, която ясно показва колко безинтересна е станала прозата, предназначена да деконструира идеологията, и колко по-вълнуващо е реконструирането на миналото."

Наградата Хеликон за нова българска художествена проза 2002 получи АЛЕК ПОПОВ за книгата "НИВО ЗА НАПРЕДНАЛИ"


Необикновени истории
Борислав КОЛЕВ
Няма любов, мислех си. Няма любов в света от разказите на Алек Попов. Една хлебарка най-нахално дърпаше тегели пред екзистенциалния ми взор и ме караше да я мразя. Но това беше особена омраза, пасивна. Вместо да є видя сметката, само я напсувах унило и пак се зачетох в сборника “Ниво за напреднали”. Стигнах до разказа “Последна хапка” с мото “Толкова косми, толкова нафта/има в музея на космонавта!”. Това е от парчето на “Хиподил” “Юрий Гагарин”. Понеже го притежавам, пуснах си го тематично. Четях, слушах, тананиках си и забравих за хлебарката. После спрях и да си тананикам, обзет от абсурдния ужас (или ужасния абсурд), с който ме облъчваха страниците. (Там се разказва за един космонавт, принуден да се храни със собственото си тяло.)
Подзаглавието на сборника е “Необикновени истории” и те са точно такива. Впрочем половината от тях са публикувани в “КапитЕл”, чел съм ги с кеф, но е друго, като се съберат в едно тяло. По този начин образуват онзи свят - безлюбовния. Такъв свят, ампутиран от най-великото чувство, може ли да е интересен? При Алек Попов може. Тук историите (независимо дали се случват в София, Крагуевац, Косово, Родос, Лондон, Ню Йорк или в Космоса) текат на една писта, емоциите - на друга, посланията - на трета, докато накрая авторската хармония ги обедини. Местата нямат значение. Или имат дотолкова, доколкото всичко е във фаустовските лапи на дехуманизацията. И астрономическото време няма значение - Алек Попов ни води от настоящето към миналото, от миналото към бъдещето. Важно е единствено психическото време, а то е буреносно.
Реалното се слива с иреалното, матричните вестникарски и телевизионни хроники - с още по-матричното общуване по мрежата с нейния хермафродитен език. Хубавите жени не ги любят, режат ги на парчета; силните мъже отдавна са изчезнали заедно с рицарството на духа; цветът на парите е отровен; палачите са обединени в профсъюз. Има някакво странно морализаторство в “Ниво за напреднали” (изд. “Звездан”). Странно, защото не те дразни. Алек Попов знае кога да натисне спирачката и къде да обагри драмата с ирония. С много ирония. И с едва доловима надежда: като внезапна целувка в мрака; като метално шишенце до сърцето; като красива музика, която за миг прогонва сатанинския смях. А може би само така ми се струва...
Когато затворих книгата, парчето “Гагарин” отдавна беше свършило. Потърсих с очи хлебарката. Изведнъж тя взе да расте, расте, расте... Превърна се в огромно черно чудовище. Дали не ме очакваше съдбата на някой от несретните герои в книгата? Извадих пистолета и стрелях.
в. Капитал


НИВО ЗА НАПРЕДНАЛИ

Атанас Славов


Три пъти чета тази книга и тя все повече ме вбесява
…
Цял живот съм проповядвал какво не трябва да бъде (литературата). А когато дойде това, което трябва, оказа се, че не съм подготвен да ви обясня, защо е прекрасно, и защо трябва да си купите тази книга и да я прочетете три пътни, колкото и да ви измъчи.

Ще стрелям напосоки.

Първо – хуморът. Чета и не мога да престана да се смея. Един млад гадняр открадва международна стипендия за адаптация на видни млади български творци в Америка, без да занае английски. Попада в една дупка на НюЙоркско негърско гето с планини от консервни кутии за трите месеца на времетраене на престоя му. Следват истерични перипетии! Оказва се, че “стипендията” е учредена от богат българскиемигрант. Той знае, че промяната у нас сума ти време няма нищо да промени, и на аванта ще са пак гадняри от всякакъв род, и така си отмъщава за загубената си младост в България. На новите гадняри на България.

Второ. Гротеската, иронията, триковете. Например българският експерт по деконструкция, който открадва колелото на селската пощаджийка, за да стигне навреме за конференцията с Дерида в София и се изтирса в крайпътните драки.

Рисунъкът. Кристална лаконичност! Непостигнати в съвременната литература пейзажи, интериори, двигателни кварки от жестове на героите.

Фабулата. Ах, боже мой, това фокусничество! Сякаш китайски факир кара колело с ръце, надолу с главата и жонглира с босите пръсти на краката си.

Това е новата ни литература, тук в ръката ми, и явлението е толкова значително, толкова радикално различно от традиционното преживяне на днешната ни балатристика., че е част от най-големия ни литературен прелом от два века насам. И не съм от стеснителните, за да не го кажа. В началото на 19-ти век българинът чете народни книги (преписвани на ръка) и печатани Александрии, Сказания за виденията на Павел, “Богородица ходи по мъките”, “Чудото за Еврейското дете” и пр. … Храни се с издъртялатна мъдрост, скрита в мухъла на бабините юклюци, далеч от желязната десница на живота. И се появява “Житието и страданията на грешния Софроний” със свирепата реалност на времето си и сцените с истината за гърченето пред местните султани, за да си запазиш животеца. … Влиза в българската литература животът с реалните си проблеми, какъвто и да е той – добър или лош. Два века отново идва писателскопоколение, което за пръв път принадлежи на Българията като своя собствена част от света (от планетата) – без опеката на и директивите на руския или хабсбургския, или немския, или съветския империализъм. И мъката е по-страшна от мъката на Софроний в краката на султана, който го влачи с въже на шията.
Това е. Ако обичате да си губите времето с фантазии – добре! Четете, каквото сте си свикнали. Но прочетете и тази книга! Ето това иде! И като литература, и като съдба. За добра или лошо.

в. “Култура”


Алек Попов стана първият носител на наградата за художествена проза "Хеликон"

Магдалена Панайотова


В самия край на 2002 сред връчването на различните годишни награди в областта на спорта, изкуството, журналистиката, за първи път бе връчена една новоучредена награда – наградата "Хеликон" за нова българска художествена проза, издадена през годината.
Наградата е инициатива на веригата книжарници “Хеликон” и има за цел да поощри морално и материално създаването на нова българска класика, на новата библиотека на бъдещето от романи, повести и разкази, които са с доказани художествени качества. През цялата 2002 освен критиците, които следят литературните публикации, във виртуалната библиотека “Словото” всеки месец имаше номинации за най-добрите публикувани прозаични творби. Със свое мнение и коментар можеше да се включи виртуално и всеки читател. Между номинираните за годината писатели бяха изявени белетристи като Георги Данаилов, Любен Дилов, Алек Попов, Красимир Крумов, Любен Станев, Анжел Вагенщайн, Димитър Шумналиев. Победителят в конкурса бе определен след оспорвана борба от жури в състав: Михаил Неделчев, Марин Бодаков, Пламен Дойнов, Бойко Ламбовски и Митко Новков.
Първият лауреат на наградата стана белетристът Алек Попов, който получи отличието за сборника си с разкази “Ниво за напреднали”, 2002. “Необикновените истории” на младия писател му донесоха за награда златна статуетка на Евгени Кузманов и 2 000 лева.
Алек Попов представихме като белетрист на читателите на “Неделник” в рубриката “Личности”. Той е главен редактор на художественото списание за юноши “Родна реч” и е познат на българските читатели с книгите си "Другата смърт", 1992, "Мръсни сънища" 1994, "Зелевият цикъл" 1997, "Пътят към Сиракуза", 1998 и романът "Мисия Лондон", 2001, който скоро след излизането си се превърна в бестселър.
Сред гостите на церемонията бяха министърът на образованието и науката Владимир Атанасов и писателят Атанас Славов, който представи лауреата. Наградата "Хеликон", чийто първи носител стана Алек Попов, ще се връчва от сега нататък всяка година, защото стремежът на учредителите й е не само да подпомогнат добрата българска проза, за да може тя да оцелее и да се развива, но и да популяризират значението на българската художествена култура, за да издържи тя конкуренцията на потока от по-добре рекламирана чужда художествена продукция, който залива книжарниците и библиотеките.

в. “Неделник”