Приписки към времето - т. к.

Автор: Максим Момчилов

Коментари: 10

Издател Логос-принт-ЕООД
Корици твърди
Език български
Размери 0x0
ISBN 978954919712
Баркод 978954919712
Категории Спомени и документи, История, Книги

от Александър Димчев / дата: 09 юли 2016

ЗА „ПРИПИСКИ КЪМ ВРЕМЕТО”- 17 януари 2016, след пладне *
Рецензия за публицистичната книга от Максим Момчилов „Приписки към Времето”, том 1, издатество „МараМ“ – Несебър, 2006 г.
д-р Александър ДИМЧЕВ *
Софийски университет
”Свети Климент Охридски”

Приписки – защо? Не е ли много претенциозно подобно заглавие? Още от сега ще кажа – не, а за автора на книгата – защо? Познавам Максим Момчилов от студентската скамейка и от спорта. Две незаменими школи от неговия живот. Първата, дала много на едно момче дошло от малкия град - Айтос, да черпи знания в най-престижния университет в нашата страна- Софийския и в неговия Философския факултет, с прекрасните ни преподаватели. Попаднал в специалност, която те прави човечен и близък до хората, да ги разбираш и да им помагаш – Педагогика.Втората, любов – спорта. Който те прави – силен, солидарен, верен приятел, със силен характер. Помага ти да оцеляваш, да си биткаджия, да уважаваш по-слабите, да им помагаш. И още нещо много важно – да бъдеш дисциплиниран и отговорен, да носиш в себе си винаги чувството за чест.
Качества, много полезни за всяка една професия. Особено важни за хората на перото. Да бъдеш трансмисия към истината. Да бъдеш правдив. Да можеш да управляваш процесите и да влияеш на тях. Да накараш хората да ти вярват, не мимолетно, а за дълги години. Да спазваш етичните норми, присъщи на професията, да страдаш при тяхното отстояване. Да запазиш честта на пагона. Да градиш бъдното, да издигаш престижа на медията в трудни моменти…
През годините, през които Момчилов работи в редакцията на вестник „Слънчев бряг“ като журналист спазва тези и други подобни принципи, житейски постулати и норми, присъщи на истинските блюстители на медийната власт. Власт, която опива, изкарва на сцената и от сцената хора, които не спазват правилата. Именно последното не важи имено за вестника, който се списва от Максим. Той не е подвластен на евтината и „модерната журналистика“, търсеща сензации, жълтини и която се рови в нечистото бельо. Модерност, присъща на различни времена и в глобален порядък. Струва ми се, че наместването в пазара на информация е по-лесно с герои от рода на Марк Твен, в негови разказ „Как да издаваш селскостопански вестник“. Трудно е да го правиш в днешната напрегната медийна среда, в която битката за оцеляване е жестока – над 300 печатни периодичин издания, около 170 телевизионни канала, около 200 радиоразпръсквателни точки, над 6000 издания - годишно. Свидетели ме на загиването на много национални медии и вестници, които се налагаха на пазара, имаха и своята вярна публика.
Как ли се чувстват малките регионални и градски вестници в подобна медийна джунгла. Колко от тях успяха да се запазят, да продължат да излизат, да натрупат дивиденти? Единици!!!
Сред тях трябва да бъде откроен вестник „Слънчев бряг“. Разбира се зад успехите и доброто стоене на медията трябва да отдадем заслуженото на автора. Да направиш така, че едно малко вестниче да разшири влиянието си в град Несебър над такива влиятелни и силни „колоси“ като централните вестници – Труд, 24 часа, Стандарт и т.н. говори за следното. Къртовска работа през годините, да напипаш пулса на интересите на хората. Тук ми се иска да припомня един случай на калегата Момчилов от времето на „Соца“. Бяхме с него на поредната студентска бригада. Един ден попитах нашата хазайка баба Злата, какви вестници получава. Отговорът й беше „за завиване синко, за завиване [на буркани]“. Тогава хората не се замисляха за какви вестници да бъдат абонирани – имаше кой да мисли вместо тях [абонаментът на вестника на нашата героиня беше „Кооперативно село“ и костваше 80 ст. - годишно]. Сега нещата са коренно различни. Това ме кара да кажа: дълбок поклон пред хора като Момчилов и неговия екип през годините, които са се превърнали реално в глашатаи на полезните вести в Несебър и региона.
Именно това възбуди и моето внимание към написването на настоящата рецензия. Когато получих книгата от Максим му обещах да направя моята оценка за изданието. Което стана в навечерието на Нова година. То събуди в мен несъмнен интерес. Дори на Нова година четох „Приписки към времето” в Ниш, за което получих известно свъсване на вежди на придружаващото ме „лице“ (любима дума на автора на книгата).
Първият въпрос, който се зададох беше за заглавието – защо „ПРИПИСКИ“. Не е ли претенциозно? Над същият въпрос е умувал и Пеньо Костадинов в предговора на книгата. Напълно ще се съглася с неговите думи за автора и за изданието. Тезите са сериозно обмислени и напълно съответстват на житейската, гражданската позиция на Момчилов и на следите, които оставя в краеведски план в региона посредством своето перо и съвест. Това ме провокира, в добрия смисъл на думата да цитирам част от философските попадения на Костадинов. „…Приписки…“ ме изпълват с възхищение и поради една друга съществена причина – чрез тях Максим сякаш е успял да улови изтичащото време и да го завещае на поколенията такова, каквото го е видял със своя проницателен поглед на публицист и социолог. Казвам „социолог“ не случайно, защото друга голяма част от нашето приятелско и делово общуване през годините са свързва с емпиричната социология. Максим беше и си остава човекът в Несебър, на когото разчитат всички мастити социологически централи когато стане дума за проучвания в община Несебър… …Сигурно на това го е приучила професията на журналист с дългогодишен опит. А може би поради присъщата на характера му деликатност и непретенциозност, които му пречат да се впише сред познатите „графомански“ величия… …Неговата сериозност, към всичко, с което се захваща е забелязана и оценена… За отстояваната от него гражданска позиция той винаги е заплащал скъпо, но мъжествено и докрай е защитавал идеите си. Опитваха да го сплашват – и не успяха. Да го унижат – и не успяха. Опитаха се ад го накарат да замълчи – и се провалиха…“
Книгата е свидетелство за промените, които настъпват в Несебър. Тя е и свидетелство за израстването на Максим Момчилов през годините. От първите негови материали, написани с езика на идеологемите и клишетата, характерни за партийната преса, постепенното разчупване през „перестройката“, първите по-свободни журналистически осмислени репортажи, в които той налага постепенно и плахо мнението си за свободата на словото, докато се достигне до истинската еманципация на автора – до образците на един истински „Вилхелм Тел“ по отношение на защита на правдата.
Цялата тази еволюция и израстване - в контекста на един сложен регион. Характерен със: различни бизнес и партийни интереси; генезиса и просперитета на „мутренски-бакалско-келнерско-бармански елит“; битките на местната плутокрация; опитите за формиране на собствени - местни партии, за въвеждане на нови - локални модели за публично администриране - нещо по примера на „Венецианската република“… Процеси, свързани с нерегламентирани дейности, убийства, саморазправи с бухалки… С кметски борби и …човешки неволи… С израстването на незаконни сгради. С ферментация на низки страсти и устрелени към капитализма „нови“ бизнесмени…
Наред с писанията за политическите надмощия и борби, изданието е наситено и с проблемите на обикновения човек от Несебър, с неговите терзания и начини за оцеляване. Това са на само констативни репортажи. В тях се чувства съпричастността на автора им към човешките неволи. И нещо много съществено- изразяване на позиция по отношение на неправдите и вземането на страната на онеправданите. Поведение на истински трибун.
Ерудицията на Момчилов проличава и в многобройните му репортажи с известни фигури – българи и чуждестранни гости в общината. Тя проличава и в неговата сериозна издирвателска дейност, с която съм запознат в неформални разговори с Максим като: историята на Слънчев бряг, житието и битието на Монс. Ронкалий – бъдещата глава на Римокатолическата църква и и т.н. Определено трябва да кажа, че М. Момчилов е професионалист, за който добирането до фактите и истината изискват прелистването на стотици страници, многобройни разговори и срещи. Защото той знае, че достойнството на професията е част от достойнството на рода и на семейството. Това е много важна категория, особено за един вестникописец, в град където хората се познават един друг.
Зад всичко това да успяваш да поддържаш една медия – да се стараеш да бъдеш независим журналист, да се опълчиш на властимащите е геройство. Да съумяваш да оцеляваш финансово в един паноптикум на интереси е подвиг.
В своите репортажи през различните периоди Момчилов ни показва зад кадър именно своя облик на честен и принципен журналист. Не случайно това не убягва от полезрението и на изключителната публицистка Юлия Пискулийска. В своите репортажи и интервюта, озаглавени „Незавършен портрет 2“, издадени през 2015 г. тя събира образите на 41 българи – обществени фигури. Един от тях е и този Максим Момчилов. В него тя заявява следното: „Преходът отказа мнозина да издават вестник. Ти преодоля и плена на „Слънчев бряг“, и трудностите. Превърна вестника в трибуна, информационен център, даде възможност на гражданите си да изразяват позициите си, да четат анализи…”
Завършвайки своята рецензия, ще споделя и следното. Книгата „Приписки към Времето“, том 1, прехвърля мост между минали събития, плод на отминало време и неща по-близки до нашето съзнание и перцепция. Тя започва през 1988 г. и разказва за случки, истории и виждания на автора до 2006 г. Времето е много динамично и променя нагласи и хора. Както беше казал някога Хердер (цитирам по памет): „Ако оставиш един камък на вятъра, върху него влияят различните природни феномени – дъжд, студ, жега и т.н. По същия начин е устроен и живота на човека, както и човешкото лице. Бих пожелал на Максим да издаде по-скоро втория том на книгата. Надявам се, че определени по-благоприятни обществени фактори са повлияли на Максим и върху неговите герои, за да име възможността да се отърсим от т.нар. негативни сюжети и хроника. Да можем да почувстваме и да четем за по-положителни неща, които се случват в Несебър. Никога обаче хора като М. Момчилов, няма да смесват ваксата. Защото призванието на журналиста е да пише истината и само истината. Доказал поради, което както самият той, така и вестника, който издава се радват на заслужено обществено признание и престиж. Сполай Максиме, дано времето да ражда и да има повече такива вестоносци и правдиви вестникари, особено в по-малките населени места. Хора, които да запазват идентичността и живата памет на българщината и да бият винаги „тупана“ за неправдите.
София, 17.01.2016 г., след пладне
* Александър Димчев е професор в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, преподавател е в областта на библиотечно - информационните науки. Член е на Постоянната комисия по правни, социални науки, национална сигурност и отбрана към Националната агенция за оценяване и акредитация при Министерския съвет на Република България. Отговаря за направление: журналистика, информация, библиотеки и медии. __________________________________________________________________________________
* Беше наистина по пладне.Не бях стигнал по сложния жп път от София за Бургас /впоследствие и за Несебър/, след пристигане / на 17 януари, /късно вечерта/, впоследствие за исхемичния си инсулт. С времето / и грижите/ се подобри и стабилизира състоянието ми във времето.Публикуваното, изпратено където, тогава, колкото и толкова е от самия Димчев, преди от случилото се.Бел.ред.

от Гиньо Ганев / дата: 09 авг 2009

Още няколко реда за книгата “Приписки към Времето” от Максим Момчилов



Апририорно буди въздържание и даже съмнение един буквален и хронологически подреден сборник на всичко,което е излязло от перото на един особено активен журналист.Защото на всичко,което той всеки ден пише през годините е добро и на висота,за да се включи в едно толкова събрано съчинение.

Но в случая с Максим Момчилов това не е така.Неговата прилежно подбрана всекидневна публицистика се превръща определено в предимство.Тя неусетно е придобила качеството на фактологична и емоционална летопис на времето в което живеем.

В неговите текстове не трябва да се търси непременно големината или екстравагантността на събитията.Но непосредствените му писмени свидетелства са своебразна документалистика за отзивчивостта на интелигентния човек към това,което се случва в общественото пространство.

Мисля,че този тип духовни документи,макар често субективни,изчертават истинската историография на съвременността.

Браво, Максиме!

1 август 2009 Гиньо ГАНЕВ


от Иоаникий / дата: 07 апр 2009

ТАЗИ КНИГА НЕ Е БИЛА НАПИСАНА ЛЕСНО
За “Приписки към Времето” и нейния автор Максим Момчилов

Иоаникий,д-р по богословие-
Митрополит Сливенски

Всеки човек когато почувства своето признание и тръгне по правия път в живота остава трайни следи в сърцата на хората.Вие,г-н Момчилов, избрахте трудния и тежък път на будителя в областта на журналистиката и публицистиката,път по който се отстоява истината, всеки ден, всеки час.

Не е леко да пишеш за истината,да изправяш падналия,да чистиш нечистия,да
сочиш верния път на добротата,спокойствието и красотата.Точно за това Вашата книга “Приписки към Времето” има особена стойност и е принос в обогатяването на българската публицистика. В нея е вложена не само мъдрост , не само любов, не само истина , но и смелост, твърдост и последователност .
Вие сте се убедили ,а чрез Вас и читателската аудитория,че всяка борба е трудна, но най-трудна е словесната борба.Именно тази борба обаче оставя най-дълбоки дири в сърцата и душите на читателите.Ще минат години, векове, но духовната сила на
тази борба не ще намалее, а ще обогатява любознателните и добронамерените.
Човек обича истината, но понякога не намира точния ориентир към нея. За това служат книгите ,а Вашата книга е типичен пример в това отношение, защото тя
може да служи като пътеводна звезда,която огрява и направлява лутащия се в мрака на живота.Защото “Приписки към Времето”принадлежи към онези книги,които ни учат, без да ни наказват,без да искат от нас дарове или пари.Книга,която ако я запиташ , не
крие нищо от тебе,ако не я цениш,не ти се сърди,ако си невежа,не те подиграва.
Тази книга не е била написано лесно,тъй като тя отразява изпитанията и
несгодите,които ни съпътстват в отстояване на истината.Именно затова обаче тя е
своеобразен ореол за Вашето постоянство в отстояването на Свободата на словото за мъжеството в изпитанията,за любовта при несгодите,за търпението при несполуките.
Преди много векове се е предпочитало живото пред писаното слово.Но живото слово достигало до тесен кръг хора и малцина подпомагало и предпазвало.А колко
възвишено е доброто писано слово.То остава не за дни и седмици,не за години и векове,а за хилядолетия,за вечни времена.Вярно е, че живото слово бързо се разпространява, но и бързо изчезва, бързо трогва, но и бързо утихва ,бързо се възприема,но и бързо се забравя, бързо пленява ,но и бързо избледнява.
На този фон изпъква силата на словото в “Приписки към Времето”, произтичаща от Вашето умение да се изразява много с малко думи.И това прави книгата още по-ценна и мъдра.Една от онези книги,чрез които се предава като по мост мъдростта между поколенията.
Днес “Приписките” вече не са само Ваши,те имат своя самостоятелен живот в
обществените библиотеки и читални.И ние заедно с всички се радваме и благославяме Вашите трудове,та и в бъдеще да принасяте мъдрост с написаното от Вас,защото уместно казаните думи са като златни ябълки в сребърни кошнички /притчи Сол. 25:11/.
Надяваме се, че Бог невидимо ще осенява Вашата дейност и ще подкрепя Вашите
усилия за нови творчески постижения на попрището на журналистиката и публицистиката.
Да се множат Вашите трудове и все така да получавате признания за проявите на висок професионализъм и гражданска позиция като журналист, публицист,издател и общественик.А така повелява и официалният Ви статут на експерт - член на Европейския форум на експертите, с който сте удостоен от Академията за лидери с принос към развитието на страната в областта на медиите и българската култура.


от Георгиев / дата: 06 апр 2009

ЗА ВЕСТНИКА ПРЕВЪРНАЛ СЕ В КНИГА
Рецензия за „Приписки към Времето” от Максим Момчилов,изд.”Марам”-Несебър, “Логос принт”-Бургас

д-р Тодор ГЕОРГИЕВ-
доцент в Центъра за хуманитарни науки
на Бургаския свободен университет

Три са основните теми, в които,при цялото му многообразие,може да се
вмести съдържанието на книгата „Приписки към Времето” от несебърския автор Максим Момчилов - съдбата на вестника”Слънчев бряг” и визията на автора за журналистиката; вестникът ,общината и местната политика; Несебър и несебърчани с техния поминък,туризма,и с тяхната културна идентичност,отразени във вестника.Организираща, рамкираща и най-преживяна личностно е първата тема-биографията на вестника „Слънчев бряг” /от 2002-“Слънчев бряг прес”/ като неразделна част от летописа на българската преса през последните две
десетилтия.Селекцията и подредбата на публикациите е такава, че
късовете действителност са представени не сами за себе си,
а с мисъл за националния контекст, не толкова информативно, колкото оценъчно и с позиция - като перипетии и маркери на една история, историята на българския преход.В книги от подобен род авторството в подбора и монтажа на материала е поне толкова важно,колкото авторството в писането.По разбираеми причини-община Несебър е фокус на интензивно проявени обществени процеси, случилото се в нея е презентативно ,типологически забележимо.Книгата има двойно качество-на самостойно по значението си четиво,и като източник за бъдещи изследователи и историци.С присъщата си интелектуална ирония Момчилов пише: ”(Възможно е) описанието на действителността в несебърския парламент (да се разглежда някога) като приложение на енциклопедията на афоризмите”(с.345).Повтарящите се тук и там в книгата заглавия и фрази,определения и заключения,са най-забележимият израз на авторовото философско-публицистично мислене и подход,съсредоточени около значими журналистически теми. Именно наличието на авторски идеи-лайтмотиви
придава на тази твърде оригинална книга свързаност
не толкова хроникална,колкото в дълбокия мисловен план.Един такъв постоянен въпрос, голям и многоаспектен, е въпросът за журналистическата истина.За същността на журналистическата истина теорията се произнася във връзка с полемиката за журналистическата обективност и за социалния факт.Напоследък терминът обективност се избягва или се употребява несамостойно, включен в синонимна верига заедно качества от морален характер като честност, правдивост, вярност към изобразяваното или в близки оценъчни ракурси вместо: неутралност, безпристрастност, пропорционалност,балансираност,умереност и пр. Все повече преобладава становището,че обективността е изпразнен от съдържание етикет.Що се отнася до дефинирането на социалния факт,няма вече съмнение,че фактът е конструкт, че самото словесно обозначаване класифицира нещата. Авторът на книгата
споделя едно релативно понятие за истината,
според което истината се договаря в диалог и към дадени обстоятелства; тя е постигнатият консенсус между заключенията на признати експерти по въпроса.


2
В какви аспекти публицистът Максим Момчилов разсъждава за истината в социума?В полемичната бележка „Няма една истина за всички” се подчертава, че в сферата на човешките интереси,на обществения и частния живот,който медиите правят публичен, няма общовалидни истини.Колкото в едно общество различието е в повече,което означава,че то,обществото,е по-развито и хората в него са по-свободни,толкова повече ще са субективните истини и толкова по-голяма ще е ролята на медиите като инструмент на диференциацията,но и на интегритета в обществото.
Желанието да схванем и да се съобразим с истината на другия е най-важният императив на бъдещето.Вестникът е този, който не се задоволява
с делението на истината на „царска” и „пъдарска”,
който търси да улови и да отрази многообразието от гледни точки, но и да ги сближи и да осъществи „несигурния и рисков баланс между управляващи и управлявани”(с.383).
Журналистиката има професионален дълг към истината, методология и дисциплина за нейното установяване.Като цяло тя е специфично оборудван апарат със свои селективни, рамкиращи и подреждащи похвати за нейното публично търсене и не толкова инстанция на крайната и най-дълбоката истина,доколкото последна истина няма.Нещо повече:„В крайна сметка последната ерес би могла да се окаже утрешна мъдрост”(с.345).Ценно е не само признанието за обратимостта във времето и за парадоксалността на истината,но и разбирането, че журналистиката не простира своите претенции да се произнася сама за истината, медиите по-скоро играят ролята си, проправяйки пътя към нея,добивайки фактите и осигурявайки достъпа до тях,правейки своите интерпретации,насърчаващи читателя да участва в търсенето й.
Журналистите имат правото да не бъдат безпристрастни,да изказват и отстояват своя истина с убеденост и вяра,но
трябва да помнят ангажимента си към фактите,
да допринасят за формирането на едно рационално и трезво публично пространство, в което се спазват правилата на д***та, зачитат се равнопоставеността и културата на аргумента.Свалянето на градуса на политическите афектации, замяната на еуфоричната убеденост с размисъл,знание и доказателство се отразява положително на демокрацията,медийното посредничество и управлението на обществените дела.Няма гаранции,че искреният,воденият от сърцето и ума си журналист няма да сбърка.Труженикът на истината има право на човешка грешка,но не и на небрежност към факта и съзнателна фалшификация,право на развитие и промяна, но не и на безпринципно нагаждане и конформистка безгръбначност.
Пръснатите тук и там разсъждения на философа и публициста Момчилов за природата на журналистическата истина са подстъп към задълбоченото й осветляване.Въпросът за истината е методологически свързан с теориите за отразяването и за моделирането на действителността,с концепцията за действителността като медийна конструкция.Теоретически този възлов за журналистиката и за всяка друга форма на усвояване на действителността въпрос е свързан с гносеологията ,с логическото познание, изобразяването и духовната дейност, които по Аристотел отразяват действителността такава,каквато е,такава,
3
каквато общественото мнение смята,
че е,и такава,каквато ни се иска да бъде.В обществено-практически план въпросът опира до активността на журналистиката,до инструментализирането на медиите с оглед доброто управление на обществото и човешкото поведение.
В начина на мислене и говорене авторът,удостоен през 2006 със Златния знак и сертификата на Академията за лидери с принос за развитието на страната към Европейския форум на експертите,даващ му официален статут на експерт с висок престиж и обществено признание в областта на медиите и развитието на българска та култура,проявява достатъчно характер,последователност и конструктивност. Има ясното съзнание,че
носи отговорност за думите си,
остри и шлифовани,а в някои случаи /може би/ неприятно иронични.Че почти всички основни въпроси,по които се произнася и от които зависят статусът,рейтингът и успехът на медията са без лесни,еднозначни и окончателни отговори.На философа и практика е присъщо разбиране за противоречивата природа на основните категории,в които се мислят и управляват обществото,медията и журналистическото поведение. Наистина няма общовалидни и всеприложими рецепти за редакционна независимост, за издръжка на изданието,за спечелване на публиката,за контрол върху властта,за въздействие на медията,няма абстрактни модели и точни мерки,пасващи идеално на конкретна медия и конкретна комуникационна ситуация. Все пак научно моделиране и точни измервания са необходими,но с мисъл за ограниченията,за степен на адекватност,обусловени от зрителния ъгъл и методологията.Кризата на общовалидността е метафизичен проблем,производен от постмодерната ситуация,и специален проблем на науките за комуникациите.Но авторската реакция на този проблем е неочаквано стойностна-стремеж към яснота и прецизност-колкото по-алтернативна и дифузна е теорията,толкова по-предпочетени са точността на съдържанията и лаконизмът на изказите. Духът на философския релативизъм,
осигуряващ широта и спокойствие на погледа,
сякаш е подконтролен на манталитета на публициста, винаги стремящ се да стои здраво в реалностите и да анализира проблемите в дълбочина.
Вестникът „Слънчев бряг прес” съществува в заможна община,в условията силен местен пазар и развиващи се културни процеси.Но фактът,че поддържа висок рейтинг,че е предпочетен от читателя,се дължи преди всичко на ръководството и работата на неговия главен редактор,който следва принципна линия на поведение повече от две десетилетия.Когато разсъждаваме върху въпроса дали несебърският вестник може да бъде модел на просперираща регионална медия, следва да отчитаме субективния фактор.Вярно е, че общини с показатели на икономическо благосъстоя ние като Несебър се броят на пръсти, и тази община в някакъв смисъл е образ на желаното бъдеще. Но още повече е вярно, че
икономическата детерминация не бива да се абсолютизира,
че елементи от опита на екипа притежават перспективата да бъдат интересни и полезни за онази част от гилдията, която работи в толкова неосигурената сфера на местната преса, но и в по-широки кръгове.
Най-тънката струна на вестника опира до функцията му да създава и под държа общност и чувство за общност.Емоционални и поетични са публикациите, посветени на уникалността на Несебър,на неизразимата,будеща възхищението на


4
пишещия,природа на несебърчанина.Авторът идеализира духовността на местния човек,който иначе в ежедневието си е доста делови прагматичен,акцентира изконн ата му връзка с морето, открива в местното битие прастари митологизирани черти,предвечна красота и хармония на движението.В същност заможност и самочувствие са вградени в манталитета на несебърчанина.Принадлежността към несебърската общност се преживява,ако не като нещо изключително,все пак с известна доза задоволство. Вестникът насърчава това социално-интимно чувство, неговата градивност, доколкото то преминава в гражданска ангажираност.С този подход на емпатията вестникът достига до всеки,
улеснява мисията си да формира гражданска култура,
да оправдава статута си на „своеобразен орган на самоуправляващата се общност, а не на общинския съвет или кмета”.В портрета на несебърчанина,който неусетно се наслагва от втория план на публикациите,има специфична културна подплата. Мозайката от култури,върху която се надгражда съвременния космополитен дух на несебърчанина,му дава предимството да се чувства като риба във вода в мултикул туралната туристическа среда.
Стъпвайки върху професионалния регламент за плурализма,вестникът осъществява обществен контрол над политиката;при това критикува персонално,с конкретни факти и аргументи. Опитва се да предложи свързан, цялостен и кохерентен „свят на вестника” срещу „хаоса в управлението”,да защити антитезата „властта разбърква”-„вестникът подрежда”.Като интерпретира събитията и процесите в общината,
вестникът поставя теми на деня,
някои от които впоследствие изгражда,прави ги авторски,свои.Една такава тема, присъстваща в серия от публикации,е за културата на (не)съгласието.Тезата на Момчилов не е абстрактна,а е плод на наблюдения върху работата на местния парламент.Обратно на литературно-народоведската констатация,че по природа българинът не е разположен към единение и консенсус,авторът показва механизма на вземане на решения в общинския съвет като измама,спекула с консенсуса.Настина всички решения са публикувани в сайта на общината.Но какво от това? Невидимата за обществеността част от подготовката на решенията е разпределението и спазаряването на изгодите между общинските съветници.Дежурните „тематични” мнозинства се правят на тъмно и се реализират в опасно безмълвие.Няма демонстрация на политическа идентичност,липсват публичност и д***тиране на алтернативи, частният интерес се разпорежда безконтролно с общински блага.Оценката на автора е категорична: „Общинският съвет няма политически образ. Доминират личните интереси, които дори не се маскират като обществени или партийни” (с.398).Наистина Несебър е точното място в България,където тенденцията за обсебване на местната власт от хора на бизнеса или подставени от него лица се видя като през увеличително стъкло. Ето защо анализите и оценките на автора за изборните резултати и създадената от тях мандатна конюнктура
са валидни в националния контекст
-повече местни и „независими” играчи, зад които се маскират крупни интереси,по-малко „парашутисти” на големите партии, намалено влияние на партийните централи, по-широк и по-манипулируем спектър на представителство в органите на общината, подвижни и безпринципни местни лобирания.



5
Това,че Момчилов прави от вестника мегафон на критиката,е следствие на саморазбирането му за ролята на журналиста,както и на професионална подготовка и можене.Не трябва да се подминава, че този автор изявява критическо-аналитическия си афинитет по време,когато подобна журналистика става все по-дефицитна в национален мащаб.Друга характерна черта на авторския подход е саморефлексията, непрекъснатото вглеждане в направеното,в извървяния път със съзнанието за приемственост,за трайни ценности и постижения,както и с усещане то за движение,за нови предизвикателства, за съпричастност към промените и неблагополучията в общината.За годините на своето съществуване несебърският вестник се вкоренява в местния социален пейзаж,става нещо повече от тези, които го списват-
една институция с традиция,
с присъствие на регистратор и медиатор,но и на наблюдател и интерпретатор на процесите в несебърския регион Непрекъснатото връщане към миналото по повод рождената дата на вестника съвсем не е самолюбуване,а търсене на опори ,коригиране на фокуса, препотвърждаване на формулата на съществуването.
Ако отношенията медия - власт преживяват след тоталитаризма пореден етап на развитие, същински нова за нашите условия е релацията медия-бизнес.Във възгледите и коментарите на автора се наблюдава известна еволюция,която отразява влиянието на собствения опит,и натрупаните в теорията и практиката разбирания за ролята на пазара, за съотношенията между икономическите интереси и социалните ангажименти. В началото на демократичния преход у нас доминираше схващането,че пазарът е единственият фундаметален регулатор на човешките отношения,а законите на демокрацията едва ли не се отъждествяваха със законите на пазара.Такава беше естествената реакция на едно продължително пренебрегване на пазара,което моделира ценностната система и възпитанието на няколко поколения. В тази посока е интересна полемично звучащата бележка „Законът на информацията срещу логиката на пазара”, в която четем: „Днес все повече се налага философията, че
информацията е стока като
всяка друга. Само законите на пазара трябва да служат за регулатор,защото законът на парите се изправя срещу логиката на информацията” (с.80).Напълно в духа на времето и търговските нрави вестникът търси адаптацията си към пазара-имайки съзнанието,че му предстои труден процес на научаване как в новата комерсиална среда да прокарва и отстоява идеалното гражданско начало.
Интересно е, че самият вестник просвещава читателите, като разсъждава гласно за новите обществени отношения, за диалектиката на частния и личния интерес, която трябва да се усвои от хората.По всичко личи,че са положени усилия да се изградят легални принципни отношения с корпорациите-спонсори и поръчителите на реклама, така че вестникът да бъде „адекватният посредник” между бизнеса и гражданите, а създателите му да могат да заявят: „...”Слънчев бряг” на този етап не е и не може да бъде чисто пазарен вестник. По функции той си остава общински, социален вестник.” (с.197). Икономическият и журналистическият (общественият) интерес,
икономическата и информационната логика имат


6

общи точки,могат да бъдат съвместявани.Що се отнася до журналистическата информация,тя е,и не е,стока като всяка друга.Както е известно,тя редовно се предлага на цена по-ниска от себестойността,но в крайна сметка издръжката й се включва в цената на рекламирания-продадения продукт.Това е така защото,както
авторът основателно отбелязва,трудът на редакцията произвежда рекламно пространство с различна стойност: „Вестникът предлага едно принадено,спечелено на информационно ниво доверие”(с.387).За тази скрита добавена стойност и за ролята на вестника във формирането на публика от клиенти пише още Уолтър Липман.В случаи като този, когато се навлиза в теорията на журналистика та,възниква въпросът дали вестникът има читатели, които желаят да разсъждават по специални теми.От една страна вестникът вярва, че
има насреща си интелигентни читатели,
а от друга премерва риска-материалите са кратки и сбити,изреченията са ясни и разбрани.Не трябва да се забравя,че местният вестник стига до разнородна публика.
Напоследък в научните среди се заговори за теорията за взаимосвързаното или синхронното общество,според която всяка публика е съвкупност от ангажирана, заинтересована и незаинтерсована аудитория.Вестникът,дори на всяка страница, трябва да предлага достатъчно разнообразие от текстове,така че всеки един от публиката (и най-мислещият) да поиска да прочете поне един от тях. Това на практика означава, че се изпълнява многократно заявената в книгата на Момчилов максима, че вестникът е „на всеки и за всеки”.Изпълнява се и друга старомодна, но вярна максима, че вестникът трябва да стои пред читателя и да го тегли напред.Има и нещо друго-у Максим Момчилов-разбирането на философа за сложността на съдържанието се
среща с инстинкта на журналиста
за достъпната и изразителната форма.Не е случайно,че най-чувствителната тема,която минава през цялата книга,е темата за журналистическото достойнство,разбирана най-широко: като независимост от общинските власти и партийните фракции,от бизнеса и поръчителите на реклама,от натиска на обществения климат и от автоцензурата,от стереотипите в собствените глави на журналиститие и бариерите в перцепцията на публиката.По начало суверенността на публицистическия текст е силно заплашена от намеси и зависимости-по-силно в сравнение с други „дълго отлежаващи” типове текст. Обяснимо е, като се има предвид неговата вплетеност в протичащи на живо процеси, неговата активност по отношение на властта и парите,а може би и спецификата на неговото продуциране и потребление.Тежък, но разпространен случай на зависимост е срастването на редакцията на медията с общината и институциите,преплитането на четвъртата власт в корпоративни интереси.Поради непрозрачност на собствеността в медийния секотр в българското общество изначално витае мнението за тайни унии между изпълнителна власт, бизнес и медии. Няма причини
този синдром да не се отнася
и за местните медии.Вестник „Слънчев бряг прес” декларира,че е управляван със съзнание за недопустимост за срастване или подмяна на функциите с тези,които го финансират,че неговите контакти с управляващите и бизнеса са прозрачни.Главният редактор дава да се разбере,че умее да пази контролна дистанция и респект,че ратува за едно подредено публично пространство,в което всички играчи са в своето поле и механизмите за взаимно сцепление на властите работят изрядно.

7
Както вече стана ясно,позицията на вестника е,че финансирането отвън „не може и не трябва да ограничава информационната политика на редакцията”(с.55). Но ако,както твърди авторът,е вечен конфликтът между власт и свобода на печата,тогава по
законите на конфликтологията
е неизбежно решенията понякога да се постигат „на основата на компромиси между общинските съветници и редакцията”.Както сочи опитът на редакцията, възможности за компромиси в рамките на отстоявани и споделени принципи има,но е необходим диалог между страните,желание за взаимно разбиране,както и за взаимно разграничаване.Вероятно е такова едно схващане за политическо и за всяко цивилизовано поведение като конкретно единство на принципност и компромисност да стои в основата на съгласието,реформирането и напредъка.Работещите в редакцията вярват,че самите управляващи,както и хората,които държат парите,си дават ясна сметка за статута на медиите в обществото,макар трудно да преглъщат тяхната роля на „куче-пазач”, нежеланието им да вървят след победителите.В статията „По отношението към медиите ще ви познаят”, перифразирайки известен библейски текст, Момчилов пише: „...независимостта на медиите е не само право на самите медии, но
и задължение на управляващите.”
(с.318).За независимостта си вестникът се бори,а не говори абстрактно и в абсолютен смисъл-в духа на Донкихотовото въжделение.Когато властта отказва да я признание, това става сигнал за настъпление и борба,в която Момчилов проявява блестящо бойните си качества на публицист,сразяващия си темперамент,умението си да рисува гротескно...Но с надежда,че обществените нрави у нас все някога ще се цивилизоват толкова,че ще се намери „златното сечение” между интересите на пре сата и интересите на управляващите.Във всеки случай формулата „опозиционност на всяка цена” не е редакционна линия на вестника, не защото той е поблазнен от „културата на съгласието”,а защото държи на правото си отразява реално многообразието на случващото се.
Вестникът разчита на читателя да бъде разбран,но е взискателен към аудиторията си.Когато “говори” за себе си и споделя своята идентичност,той не просто приобщава-публиката е неотменна част от самоличността му.От друга страна самоопределянето чрез публиката не означава,че пренебрегва равнището си в угода на читателя.Служенето на публиката и самоуважението,придържането към редакционните ценности,вървят ръка за ръка.Насочен към хетерогенен адресат, вестникът редовно предлага четиво, което
изисква интелектуална реакция.
Не се притеснява да обсъжда пред читателите и с читателите своите проблеми. Дали някъде не е прекрачена критичната граница?Очевидно редакцията е на мнение, че проблемите на публицистиката в гражданското общество не са елитарни, нито вътрешни проблеми на гилдията.Наистина постоянното себевглеждане би било проява на нарцисизъм,ако не ставаше публично и с чувство за реализъм.В публикации, посветени на годишнини на вестника,е очертан неговия образ и характер,обявени са ангажименти и задължения към демокрацията и управлението,обществен адрес: „вестник за всеки и за всичко”,„надеждна, открита и популярна гражданска трибуна”, „един от символите на града”, „катализатор на промените” и др.п.



8
Освен че се дефинира,една мисия се и провежда.Немалко са кратките,но съдържателни статии,които обясняват на публиката платформата и професионал
ния кодекс на работещите във вестника.Разказът за историята на вестника,за перипетиите на неговото оцеляване и растеж също не е излишно героизиран,а по-скоро сериозно-забавен,на места горчиво самоироничен,но и оптимистичен.
Ала физиономията на един вестник се прави не само с информация,идеология и етика,но и с постоянството на своите внушения, с темперамента и ерудицията на основните си автори,с чувството за хумор,с жанровите,стиловите и оформителски те решения.Използването на образност и метафоричност е един от начините вестникарският текст да стане по-атрактивен и по-разбираем като
се запази многообразието и многозначието на отразяването
и се насърчи мисленето на читателя.Момчилов плува в свои води в морето на жанровите очертания на памфлета ,антрефилето, притчата, хумористичната скица, малкия очерк.Показва остроумно въображение („Въстание готвят в Свети Влас”),показва изобретателност(„След опита за убийство”);стига до ярки художествени внушения /„Огледалце, кажи ми”/, една превъзходна гротеска за превратното разбиране на пресата; разказва своя притча за новите медии и за екологията на медийната среда. Момчилов е еднакво убедителен и на другия полюс на журналистическото писане, в т. нар. „прецизна журналистика”, характерното за която е,че пишещият е социолог-аналитик,боравещ с точни методи и измерими ефекти.
На границата между научно и художествено писане авторът преразказва или набелязва теоретически сюжети-за селективното поведение, за консистентната перцепция, за когнитивния дисбаланс, за границите на човешкото възприятие, зо ролята на символите и стереотипите в журналистиката...Момчилов дава да се разбере, че за него НВЧ (Негово Величество Читателят) е почти пълният суверен на прочита и все пак не се отказва от риска да моделира,да променя читателските стереотипи.За правото на журналиста да подбира и да пропуска, да рамкира (framing) в митологемни сюжети и герои е статията „Никой не притежава силата” (с. 408).
Широтата на схващането за функциите на пресата се проявява в жанрово то многообразие и в богатството на художествените средства.За автора изборът на жанра е
начин на поставяне на темата и ключ
за търсено въздействие. В стилистиката силно впечатление прави краткостта и емкостта на изразяването, което създава два ефекта-на смислова уплътненост и на комизъм.Проява на журналистическо майсторство е специфичното лексикално заиграване,словоотворческата изобретателност.Основен прийом е контаминирането ,образуването на остроумни авторски неологизми: опашкоред, експерти-дупковеди, гафовизация,демократуни и политиквеници,мажоретаризация,далаверизиране,банализ ,вбетонясване,абсурдално,шулевизация,атакиране,надоганчено, погербване и пр.
В много публикации авторът е показал умение да намери образа, метафората; често използва принципа „една тема-една метафора”: обикновено заявена в заглавие и след това експонирана в качество на смислова и композиционна доминанта, което оживява текста и му придава цялост.Несъмнено най-добрите

9

постижения на Момчилов са в късия жанр,организиран около една афористична мисъл,
заредена с ударна сила
и яркост на внушението.С мярка се преизказват и перифразират повече или по-малко известни метафори ,които придобиват ново звучене.Например, „вестникът като правене на обувки” или сравнението за отношението на пресата към властта – „като кучето към телеграфния стълб”.Понякога самата вестникарска метафора не е оригинална,но тя е характерна и оригинална в развитието си, както е в случая с уподобяването на вестника на рибарска мрежа,която се опитва да улови в текстове събития,случки,факти,а понякога и фикции.
С всички свои достойнства и недостатъци книгата на Максим Момчилов „Приписки към Времето”,илюстрирана с “уловените мигове” във фотографиите на Любен Манолов,е нещо повече от ценен източник за състоянието на формата и съдържанието на регионалната преса у нас.Тази книга със своя необичаен формат и богатство от текстове предлага разнообразие на гледни точки и идеи,както и поле зен опит в решаването на проблеми съществуващи в журналистическата гилдия.















от Веселина Илиева / дата: 05 апр 2009

Веселина ИЛИЕВА
Не се съмнявам,че Максим е написал нещо стойностно след като Пеньо Костадинов е автор на преговора към книгата «Приписки към времето».

от Юлия Пискулийска / дата: 05 апр 2009

Нека има повече книги като “Приписки към Времето”!

За книгата “Приписки към Времето” и нейния автор Максим Момчилов

Всеки човек,посветил усилията си на едно благородно дело,не усеща как изтича Времето като песъчинки в пясъчен часовник.Журналистиката е точно такова дело-с
напрежението,с критичността,с винаги търсената прецизно гледна точка,с амбиция та на всеки човек поотделно,на своя народ,и на Човечеството като цяло.
Какво от това Време е уловено в страниците написани от Максим Момчилов във вестника.Или Времето е успяло да отлети?...
Знам,че всеки час,всяка минута от Времето са оставили своя знак върху скалата на усилието в продължение на близо 50-годишната история на вестника.Знам,че ос вен вестникарските страници,и Паметта е съхранила редове-и,че там има всичко: ра дост,самочувствие,огорчение,надежда.Но огорчението от ударите на хора, за които Словото е препятствие,винаги се стопява от победата.
Арестуваният вестник “Слънчев бряг” си запази Слънцето въпреки ударите,и излезе от своя затвор-свободен и още по-силен.Той информира, радва,окрилява, ко ментира,анализира,бичува,и е обичан и уважаван не само в несебърския край,а и зад пределите на страната.
Това е така,защото вестникът е насочен към личността,към нейната духовност ,към нейните несрети и битки,към нейните усмивки.Той е подчинен и на историята ,и на настоящето,и на бъдещето.Живецът му зависи от всички,за които е предназна чен,но преди всичко от неговия неуморим главен редактор,от неговата страст да съ храни традицията и в същото време да бъде новатор.
Нека има повече книги като “Приписки към Времето”,приписки на твореца и на духовния водач,какъвто е добрият журналист!
Пожелавам дълъг и интересен живот на вестника и на създателите му,на хората ,които го подкрепят,за да бъде светлината на слънчевия вестник винаги силна и да открива нови и благословени брегове!
Юлия ПИСКУЛИЙСКА-
председател на фондация
МОСТ /медии,общество,семейство,труд/-

от Калин Герджиков / дата: 04 апр 2009

Всеки да си носи кръста!
И Максим Момчилов-неговия !

Още няколко думи за книгата “Приписки към Времето” на Максим Момчилов

Едно време китайско проклятие гласи: “Да имаш,дано,съдбата да живееш в ин тересни времена!”…
На нас,днешните хора в днешна България,съдбата ни отреди да живеем в “ин тересни времена”-времена на бурни и колосални промени в българското общество и българската държава.На някои от нас пък Съдбата повели съдбовното задълже ние на хроникьори на днешните “интересни времена” на България!
И се появи “Приписки към Времето”…
Съдбата и участта да “приписвач” се падна на журналиста и главен редактор на вестник “Слънчев бряг прес”,издаван в Несебър-Максим Момчилов.Без съмне ние-добро попадение на Съдбата в този случай.
Казват,че “Няма нищо по старо от стар вестник!”.Но “Приписки към Времето” не е вестник,а книга.Книга,събрала в 450 “хроникьорски” страници,писана и “фик сирана” на страниците на несебърския вестник информация за факти,събития,хора и слова – “приписки” към сегашните несебърски интересни времена.
Тази книга няма да остарее,нито да залинее-тя ще се чете!Ще се чете като До казателство!А се знае,че няма “стари” доказателства-има нужни и ненужни доказа телства.”Приписки към Времето”,вярвам ще е нужното Доказателство-за всеки,ко йто пожелае да разбере витееватата фраза: “ Такива бяха времената!”.
А такива ли бяха Времената?И какви бяха?...
“Рано е да се каже!”-Исторята ще го каже и докаже!
Историята я правят хората-съвременниците й.Историците и “Хроникьорите” само слагат Ред в Историята.А “приписвачите” я допълват с още История,и я пра вят по-лична,по-интимна,по-човешка и по-разбираема за човеците!
Струват ли си усилията,терзанията и труда на Максим Момчилов,сътворил книгата “Приписки към Времето”?
Историята ще се произнесе!Но тя вече е бременна с тази книга!
Калин ГЕРДЖИКОВ


от Калин Герджиков / дата: 04 апр 2009

Всеки да си носи кръста!
И Максим Момчилов-неговия !

Още няколко думи за книгата “Приписки към Времето” на Максим Момчилов

Едно време китайско проклятие гласи: “Да имаш,дано,съдбата да живееш в ин тересни времена!”…
На нас,днешните хора в днешна България,съдбата ни отреди да живеем в “ин тересни времена”-времена на бурни и колосални промени в българското общество и българската държава.На някои от нас пък Съдбата повели съдбовното задълже ние на хроникьори на днешните “интересни времена” на България!
И се появи “Приписки към Времето”…
Съдбата и участта да “приписвач” се падна на журналиста и главен редактор на вестник “Слънчев бряг прес”,издаван в Несебър-Максим Момчилов.Без съмне ние-добро попадение на Съдбата в този случай.
Казват,че “Няма нищо по старо от стар вестник!”.Но “Приписки към Времето” не е вестник,а книга.Книга,събрала в 450 “хроникьорски” страници,писана и “фик сирана” на страниците на несебърския вестник информация за факти,събития,хора и слова – “приписки” към сегашните несебърски интересни времена.
Тази книга няма да остарее,нито да залинее-тя ще се чете!Ще се чете като До казателство!А се знае,че няма “стари” доказателства-има нужни и ненужни доказа телства.”Приписки към Времето”,вярвам ще е нужното Доказателство-за всеки,ко йто пожелае да разбере витееватата фраза: “ Такива бяха времената!”.
А такива ли бяха Времената?И какви бяха?...
“Рано е да се каже!”-Исторята ще го каже и докаже!
Историята я правят хората-съвременниците й.Историците и “Хроникьорите” само слагат Ред в Историята.А “приписвачите” я допълват с още История,и я пра вят по-лична,по-интимна,по-човешка и по-разбираема за човеците!
Струват ли си усилията,терзанията и труда на Максим Момчилов,сътворил книгата “Приписки към Времето”?
Историята ще се произнесе!Но тя вече е бременна с тази книга!
Калин ГЕРДЖИКОВ


от Стаматина Никова / дата: 04 апр 2009

За бързите крачки на бавното несебърско време
“Това е нещо като разказ за разказаното»-за книгата «Приписки към Времето» на Максим Момчилов
Документирал ги е до една журналистът Максим Момчилов и то в продължение на цели 18 годи ни. Преди време му хрумва да събере по-важното от написаното през този период в една уникал на документална книга със заглавие “Приписки към Времето”, за да припомни на хората първи те бурни и романтични години на прехода, последвалата промяна в държавата, в малкия край морски град Несебър и околностите, и в тях самите. Ето как лично той определя своята кни га:

“Това е нещо като разказ на разказаното. Мисля, че може да се направи асоциация с хубава пи еса в театъра - гледаме едно представление и след време отиваме да я видим пак – със същи те актьори или малко по - други. Тази книга наистина може да мине като разказ на разказано то –разказано, но малко по - късно, вече по - смислено. В нея има персонажи, включително и президент, и един вицепрезидент, и един бивш министър председател, и ... повече и по-мал ко известни личности... Имам и интервю с един граф.
Това не е история, а публицистика. Друг е въпросът, че публицистиката някой път се прев ръща в история. Като препрочитах някои от нещата, които са писани не само в 88 година , но и от годините на прехода, включително и във втората половина на 90-те, и в началото на но вия век – ами те звучат така, сякаш са казани и написани вчера или днес, и стигнах до изво да, че миналото ни не e преминало,
а в някаква степен то е непредвидимо и...предстои. Защото само 18 години човек назад като се върне и като се опита да си пропомни някои неща, вижда, че в паметта на някои хора просто са се появили такива бели петна –та направо им се е избелила паметта. И се получават едни такива биографии в днешно време – едните съкратени до 88 година, а други обогатени след 89. В последно време специално за Несебър, който е обект на широк медиен интерес, взе да се получава така, че едни хора в понеделник имат една биография и един принос, до сряда имат още по-различен, а до петък –съвсем друг. И това не е само до хора, които олицетворяват институции, а има и такива с разни мании. Просто демокрацията даде възможност за такива мутации в хората, че се получават интересни журналистически находки".
Стаматина НИКОВА-
Българско национално радио


от Димка Ташкова / дата: 04 апр 2009

Страници,които документират Времето,в което живеем
/Резюме за книгата “Приписки към Времето” на Максим Момчилов/

Приех като чест,но и като отговорност да напиша няколко реда за първата пуб лицистична книга на Максим Момчилов ”Приписки към Времето”.Тя някак те при тиска до стената още със заглавието си.Сигурна съм, че то е озадачило мнозина, до ри ще споделя,че когато изпратих покана до членовете на Дружеството на кореспон дентите за представянето на книгата в Бургас, намериха се и такива, които позвъни ха да питат дали няма грешка в заглавието на книгата.
Грешка няма,а за необичайното възприемане на пръв прочит, но иначе ориги нално заглавие,в блестящия предговор на доктора по философия Пеньо Костадинов е написано достатъчно,и смятам за излишно до го повтарям.
Моята територия е заредена с друга атмосфера, по-емоционална може би,но надявам се,не по-малко точна от написаното в книгата.И понеже става дума за стра ници,които документират Времето в което живеем,написах думите,които смятам за уместни.Разчитам да го приемете като принос в оценките за днешния ден,на което посветил усилията си и самия автор.
Може да не ви се вярва,но подготовката на книга като “Приписките” според мен е много по-труден и неблагодарен избор в сравнение с всички други литератур ни и журналистически жанрове.Нейните страници не се четат на един дъх. Оценка та за тях е винаги многозначна.Колкото и да си безпристрастен,територията на Вре мето,което описваш,винаги достига до границите на личния ти поглед, настроение, убеденост,кол***ния…
В замяна на това,истината залостена между кориците с годините придобива блясъка на старо злато,налага се с още по-голяма сила.Дори самият автор,когато след време разгръща творението си,го оценява по различен начин.
Неизбежно е.
Променяме се всички,а това,което остава непокътнато е писаното слово.То не гори,не избледнява и,ако в него сме заложили заряда на Истината,ако искрено сме се опитали да го направим,писаното слово е вечно.
Навярно заради това приемаме като празник раждането на всяка нова книга. Понякога тя е единствената ни възможност да се докоснем до Вечността.
Пожелавам такава съдба на книгата “Приписки към Времето “ и на автора й Максим Момчилов.Надявам се,че тя е само първата от една бъдеща хубава пореди ца.
Димка ТАШКОВА-
председател на Дружеството на кореспондентите
към Съюза на българските журналисти-
Бургас

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на service@helikon.bg