Тази книга разказва човешката история на последната граница на Европа: там, където България, Гърция и Турция се приближават и раздалечават, защото това правят границите – приближават се и се раздалечават.

Този пътепис нито потвърждава, нито изобличава стереотипите за Балканите. Камо ли да създава нови стереотипи. Нещо повече, Капка Касабова екзотизира за западния читател невралгичната точка, в която се събират българската, гръцката и турската граница. Авторката работи на място по своята книга – тя не ползва, както мнозина писатели с български произход, вестникарски изрезки и фанатизирани информатори. Няма и евтин антикомунизъм. Няма я романтичната митологизация на природни красоти… Езикът е великолепен. И още. Капка Касабова не гледа надменно персонажите си, дори напротив, тя не се превръща във фокус на собствената си книга – и говори за себе си, само за да отбележи своите собствени противоречия. А това е болезнен пътепис, защото Касабова е слушала внимателно историите на българи, турци и гърци от трите страни на границата – граница, която ту се втвърдява, ту омеква, но винаги е подвластна на капризите на центъра. Както тя, така и хората, които живеят по нея – те винаги са бежанци отвъд междата. Тук, в периферията, няма идеология, а насила смирен и обикновен живот. “Граница” ни припомня поляците и германците, които искаха да пресекат нелегално същата тази граница на път към свободния западен живот. И движението в обратната посока – когато днес сирийци се опитват да я прекосят, отново на път към спасението. И всъщност се строят нови стени. Монументалната история е превърната в множество малки човешки истории, топли и нееднозначни… Книгата излиза няколко месеца след английското си издание, а дали ще има гръцко и турско, е въпрос на време, а и на политически колизии. В англоезичната преса вече има ласкави отзиви за новото произведение на Касабова, видяна като нова Шехерезада, а ако се срещат критични бележки, те са свързани с очакването на някои британски журналисти за повече бруталност.