В своята История на aнглийската литература проф. Марко Минков пише, че с публикуването на Манфред, Байрон става говорител на епохата си и си осигурява трайно място в европейската литература. С изобразеното в поемата титанично отчаяние и с вулканичните страсти на своя герой, но най-вече с несъкрушимостта му, той покорява въображението на едно разочаровано от неуспеха на Френската революция и уморено от Наполеоновите войни поколение. Според други критици именно той е личността, която най-ярко изразява присъщото на романтизма богоборчество.

Като почти всички безсмъртни творби на поезията, а и на изкуството изобщо, Манфред носи в самата си сърцевина образа и съдбата на своя автор. Може да се каже, че Байрон е във фокуса на всички свои произведения - той е и Чайлд Харолд, и Дон Жуан, и героите на източните поеми, но есенцията на байронизма, неподражаемата душевност на мировата скръб е въплътена най-изчистено в Манфред. Страданието е непоносимо, неизлечимо и неизразимо. Причината за него е обвита в тайнственост, която нищо не може да разсее. Сякаш самият живот е изворът на мъката и само смъртта може да й сложи край.