Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Самата поява на нова книга на Владимир Зарев е новина. Но в „Чудовището“ има още нещо ново – това е книга за старостта. Темата за остаряването е сред най-пренебрегваните от българските писатели. Те предпочитат темата за любовта. Е, Владимир Зарев доказа, че темата за старостта е и тема за любовта. „Чудовището“ е любовна книга за старостта. Старостта не е само време, в което си припомняш кого и как си обичал. Някои от обичаните са живи, други вече мъртви, но те продължават да населяват твоя свят, говорят ти, обвиняват те, утешават те. Понякога едва след смъртта на обичан от теб човек откриваш нещо случайно, нещо малко, което преобръща целия му живот, виждаш го по съвсем различен начин. Джулиан Барнс обясни това с гениалното си изречение: „Животът не е фиксаж, животът е проявител.“

Героят на Владимир Зарев открива – за изненада на самия себе си – че не само може да си припомня как е обичал, а да заобича, дори когато вече е станал невидим за другите, защото е остарял. Да се влюби! Да изгаря от трепет на седемдесет години така, както е било на седемнайсет. Душата не остарява. Тя трепти и залита винаги по един и същ начин. Тялото я предава, но това не я спира, тя е лека, въздушна, трептяща, както е била винаги. И не възрастта прави любовта невъзможна. В сюжета на „Чудовището“ има история, която дори любовта не може да преодолее. Нужно е нещо по-голямо от любовта. И това е единственото по-голямо от любовта – прошката.

Книгата започва с прозрението, че „нищо не остава завинаги“. И завършва с осъзнаването, че това е толкова вярно, колкото и „всичко остава завинаги.“ Животът е кръг – затваря се между привидно несъвместими неща. За да разбереш, че накрая всичко е едно цяло.