Коментарът е изтрит от администратор.
Издател | СофтПрес |
Брой страници | 240 |
Година на издаване | 2018 |
Корици | меки |
Език | български |
Тегло | 249 грама |
Размери | 13x20 |
ISBN | 9786191514281 |
Баркод | 9786191514281 |
Категории | Съвременна българска литература, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги, Романи и повести. Български, Българска проза |
„Докога ще чакаме бащите“ е роман за цялото семейство. Книга, която носи носталгията на детството и идеализма на младостта. Роман, пропит с мъдростта на годините, уютен като роден дом, топъл като бащино огнище.
Добре дошли в света на 12-годишния чудак Димитър Селимски, наричан накратко Митка. Момчето живее и учи в село Крушница и се грижи съвсем само за себе си, за къщата и за престарелия си дядо. Надеждата, че съвсем скоро баща му ще се върне от чужбина, го крепи и му помага да пребори предизвикателствата на деня. Най-добрите му приятели са философът Макс от шести клас, забавното куче Дунди, красивата съученичка Аглая и мъдрецът и уличен музикант дядо Стати.
Калоян Димитров – BallaN и Иван Сапунджиев са сътворили наситен с кристални емоции приключенски роман, който блажено ни пренася в детството със свежо, забавно и оптимистично отношение към живота. В този вълнуващ разказ съдбата на едно необикновено момче е преплетена с въпроси за приятелството, за любовта, за емиграцията, за бъдещето на България и малките селища, за живота и смъртта, за това как се изгражда ценностна система.
Коментарът е изтрит от администратор.
Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.
Ще бъдат изтривани мнения:
Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]
"Великото посвещаване" - така започва историята на Митка, един от двамата „адски късметлии“ от пети клас, които заедно с по-големите ще размятат, поливат и ще се подиграват на дребните, за да може от "пиленца мамини" да "пораснат големи". Той не отива да се подиграва на малките и така маркира по-скоро началото на своето порастване. Очаквайки баща си да се върне от чужбина, Митка си задава въпроси за приятелството, любовта, емиграцията и бъдещето на България.
Преминаването от едно състояние в друго, прекрачването на предела, срещата с новото и неизвестното в културата на много народи е увенчано със специални практики, които да удостоверят, да узаконят и да маркират случващата се промяна. Стремежът към подреденост, сигурност и стабилност в хаотичността на човешкото съществуване, налага инициацията. Онзи особен момент, в който общността и самият човек имат нужда да застанат един срещу друг и да предявят претенции към отсрещната страна. Именно в този момент общността е насочила милионите си очи, наострила е милионите си уши и протяга гора от ръце. За да види, да чуе и да разбере онази частичка от цялото, която е имала дързостта да предяви претенции да бъде индивидуалност.
И ето го – застанал срещу всички и крещи “Това е пътят, по който ще вървя”. И сочи срещу вятъра. Гледат го изумени, но трептят като струни, задвижени от мълчалива възхита, която би го смазала, ако не тръгне веднага. Той знае, че там по този път ще срещне своите учители. Не е нужно да чакаме бащите, те идват когато сме готови за тях.
Нека всички ние в навечерието на 24 май да осъзнаем, че образованието, че книгата, четенето и стремежът към знание са единствените основи на силното общество и държавност.
Лилия Иванова, Хеликон Кюстендил