Искам да подсетя тези, които толкова натрапчиво "громят" Русков, че с тези си действия само му създават скандална слава, т.е. стимулират продажбите на книгите му, независимо от това, доколко основателни са твърденията им.
Надявам се това напомняне да охлади ентусиазма им, но те май вече написаха всичко, което имаха да пишат. Надявам се и, че ще дойде време, когато споровете за българската литература ще надживеят милиталистичния си уклон и ще се дискутира най-вече по същество, със слаба намеса на идеологиите, егоцентризма и вездесъщия пазар.
Чамкория Т.2
Автор: Милен Русков
| Издател | Жанет-45 |
| Брой страници | 232 |
| Година на издаване | 2017 |
| Корици | меки |
| Език | български |
| Тегло | 264 грама |
| Размери | 14x21 |
| ISBN | 9786191863259 |
| Баркод | 9786191863259 |
| Категории | Съвременна българска литература, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги |
Един човек, по силата на професията си, се оказва въвлечен в някои от най-мрачните тайни на своето време. Това са 1920-те години, когато в България се борят две големи военнополитически групировки: Военният съюз, Демократическият сговор и ВМРО, от една страна, и Единният фронт, от друга. Нашият герой не е партизанин на никоя от тях, което му позволява да ги види сравнително безпристрастно. Същевременно той се бори с живота като обикновен човек и разказът му за градския бит възкресява неистовата атмосфера на 20-те години. Той би могъл да продължи да живее така, но характерът му го подхлъзва малко по-дълбоко в сенките.
Ключови думи: Чамкория, Най-четени автори за 2017, Топ 30 българска художествена литература 2017, Топ 50 художествена литература 2017, Топ 200 2017
Коментарът е изтрит от администратор.
Коментарът е изтрит от администратор.
Хареса ми:
+реалистичният неидеологизиран поглед към епохата, на моменти струи истински драматизъм, макар и слабо - персонажът на героя не е точният проводник за него
+чувството за хумор и лек цинизъм, намигването на места или гаврата на други - правидиви са, има достатъчно паралели и с днешно време
+постройката на сюжета като пътуване с превъртане към различни интересни епизоди и размисли
Не ми хареса:
-Липсата на бележки под линия. Вярно, че героят си ги знае тия неща, а и читателите също повечето, но според мен щяха да добавят и заинтригуват
-на някои места беше досадно, не е отрязано достатъчно
- нито един от героите не ми стана симпатичен
-езикът продължи да ме дразни, и то ужасно - тази компилация не ми звучи, не ми е даже достоверна, макар че е интересна. Но достоверна - в ниаккъв случай, няма и мелодика. Даже Вазов с неговия ужасен староговор ми е по-автентичен.
- Вторият том е по-слаб откъм действие от първия, макар че в края наваксва.
Има проблем и този проблем всеки явно ще го решава сам, ако ще го решава изобщо. Той е съвременно-поколенческо-равнищен. Може ли да се каже равнищен, тоест свързан с равнището на култура и подготвеност? Добре, примерно може :)
Един човек, който никога не е слушал "Шехеразада" от Римски-Корсаков и я чуе за първи път, ще подскочи, като чуе цигулковото соло, което е основният мотив. Друг, който е неграмотен музикално, ще каже: "Кви са тия глупости! Сега е ХХІ век, ва живее "Рамщайн"!" А така, като за много високо ниво, Криско и Мария Илиева ще му се виждат като Мария Калас и брат й.
Същото е и тука. Не можеш да обясниш на един нечувствителен литературно човек, че не може, просто не може в един пасаж главният герой да говори с една улична дума, друга на шопски, трета от висшия литературен пилотаж (например "сякаш"), четвърта преиначена уж да е простонародна, но както никой не я казва, и пета дървено измислена.
Чак после е размахът на стила - кратко, дълго, рязко, плавно, насечено, гладко, ту едното, ту другото. Това са едри неща за майстори.
Нека си хрупат там и се радват, че са набарали голямата виртуозност :)
Коментарът е редактиран от администратор.
За какво "модерно мислене" говорите, за каква съвременност, когато в книгите на М. Р. няма слово, няма литература, няма художествено майсторство, няма стил, който да те накара да не оставиш книгата, докато не стигнеш последната страница. Такъв автор е Н. Казанзакис. Днес си купих една от книгите му и започнах с огромно удоволствие да я чета. Русков да се образова и да чете повече, може един ден да стане добър писател. Никой не го плюе; пишещите в този форум се опитват да му помогнат, защото присъдата на читателите ще е страшна.
През цялото време имам предвид главно езика и за него съм дал примери - как се е говорело в минали исторически периоди и как са го предавали различни автори.
Правилно, всеки да чете каквото му харесва. Но пък и всеки може да има мнение защо нещо не му харесва или защо не го одобрява. Това - кат не ти харесва, трай и не се обаждай - хич не върви.
Естествено, че можете да си четете Русков колкото си искате и да му се наслаждавате. Ето, продава се свободно.
Всички тези автори - чудесно, но защо изобщо трябва да се противопоставя класиката на съвременното писане? И защо посочвате предимно историко-приключенски романи? Това ли е единственият образец за литература? И защо така сте се вкопчили в класическия (а на места - и социалистически) реализъм? Има и други неща под слънцето, но за да се разберат, трябва малко по-модерно мислене, не носталгия по миналото, както и познаване на по-широкия контекст на съвременната световна литература. Вече не сме в деветнайсети век.
А относно "измисления" език на Русков, всеки литературен език е малко или много "измислен", стилизация, а не фотографска снимка на езика на ежедневието. Ако искате документална достоверност, четете учебници по социолингвистика и диалектология. Не е това мисията на художествената литература.
Хай със здраве, стига сте плюли! Да чете кой каквото иска, а като не разбира нещо, да допусне, че други пък го разбират и му се наслаждават. Както и обратното - каквото той харесва, може да няма такава стойност за другите. Стига вече сме марширували в крак.
До Иван. Най-хубавите книги сте посочили. Почти всичко съм чел и се чувствам обогатен. Но в юношеските си години по цели нощи четях "Солунският чудотворец" на Фани Попова Мутафова; но тогава не можех дори в антикварна книжарница да открия "Дъщерята на Калояна". Купих я след промяната. Велики творци, които ще останат завинаги в българската литература. Със сигурност няма да са еднодневки. От Гуляшки съм чел нещичко, не помня дори какво, като че ли го имаше в програмата за съвременна литература в университета, но не съм сигурен. Що се отнася до Г. Данаилов - не съм съгласен един писател да е обвързан партийно, а може и да е подпомаган финансово, затова не го чета. Може би сте прав, че е добро перо. Може да се прежаля и да прочета нещо от него. Чудесна е "Легендата за Сибин - преславския княз, но пак съм я чел в по-младите си години. Ненадминат майстор е Е. Станев. Много съм ви благодарен, че напомнихте за тези високохудожествени книги.
Намерих още няколко заглавия (като се има предвид, че има и много, които съм купувал и после прочистил да остане само по-стойностното, но са затворени в горната част на библиотеката).
- "И аз на тоя свят" от Александър Балабанов, стар човек от старо време, вижте как се е изразявал, башка, че е голяма наша личност.
- "Легенда за Сибин, преславския княз" от Емилиян Станев
- "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес" от Антон Дончев
- "На завой" от Димитър Талев
- "На кръстопът" от Фани Попова-Мутафова
Може за стара София да потърсите и спомените на Драган Тенев, баща на актрисата Северина Тенева, починала млада от рак, голяма красавица и първата жена на Асен Агов.
Господин Михайлов, има такъв въпрос, да. И не само дали си бил по някакъв начин близък конкретно със службите или с БКП, а дали си бил близък просто с властта. Защото ако си рязко и явно против нея, няма да видиш книга, това е ясно. Не е приятно, наистина, някой да те пререди, защото им е по-симпатичен или по-угодлив. Трябваше просто да не си против властта, дори не да си подмазвачески с нея. Но какво, ако е по-симпатичен, обаче книгата му е хубава? Ами добре, че не им е антипатичен, че да я прочетем. Или Андрей Гуляшки? Симпатичен, но постна работа, слаба литература. За Вера Мутафчиева стана известно, че е била сътрудник на ДС, но за Дончо Цончев не съм чул, познавах го също така. Говори се и за Богомил Райнов, но и то не е потвърдено. За него казваха, че копира от стила на Чандлър и Хамет. Не е възможно. Стил не може да се копира, защото той е присъщ на конкретната личност, а конкретните шеги са при съвсем различни ситуации и е невъзможно да са преписани, защото там сюжетите са други.
Затова съм се приучил да разделям напълно личността от творчеството. Има хора през вековете и досега, отвратителни характери - по-добре да живееш с някой от ДС :) - но чудесни творци. Дават ти книга, четеш и оценяваш - хубава или лоша. И най-големият светец ако напише лоша книга, тя по-хубава няма да стане, защото той е идеален. И за Георги Данаилов се чу, че е бил някак свързан с ДС, пък е чудесен писател. Дори не е ясно правил ли е нещо по онази линия, или не. Може да е казал "да, добре", просто за да му се махнат от главата. Впрочем той има и една-две книги със спомени, които може би също са интересни.
Основният въпрос е, че езикът преди и сега не е чак толкова различен, и въобще езиковите деформации трябва да се използват с много мярка и само оправдано, осведомено и професионално, а не като средство за евтино привличане на вниманието.
Много ми хареса постът на г-н Иван, особено описаната сцена от Българи от старо време със спора между дядо Либен и Хаджи Генчо, наистина уникална сцена и литература от висок клас. Но трудно мога да приема мнението му за романите на В. Мутафчиева и Д. Цончев, защото са били хора на службите; това означава лесно издаване на книгите им и нечестност към читателя. Едно време се разпространяваха слухове, че романите си Б. Райнов плагиатствал от някакъв френски автор, но те са непотвърдени. Не съм чел книгата на Бръзицов, както и издадената от Сиела книга на Ж .Перек. Благодаря на г-н Иван, вероятно ще се доверя на вкуса му и ще я прочета. Съгласна съм, че книгите трябва да са насочени към читателя, ако въобще авторът има какво да му каже, а не да възхвалява собствената си личност, която по всичкото си поведение и герои личи че е маломерна. Всичко, написано от г-н Иван, за наградите на Терзийски и романите на Русков са абсолютната истина и аз го поддържам сърдечно. Умно и детайлно е навлязъл в тях и е хубаво повече хора да ги прочетат, за да не остават след това разочаровани и излъгани.
Вие не сте прочели добрите ни писатели от близкото минало, за да си изградите критерий. Не всичко е Ст. Ц. Даскалов и "Село край завод", има много стойностни неща. Вземете Вера Муфчиева, вземете, има един Георги Крумов, вземете Атанас Мандаджиев, Христо Бръзицов има една книга "Някога в София", ще ви е интересна. Вземете и Богомил Райнов, не обръщайте внимание на това, което се говори за него като личност, а некриминалните му романи, пък и криминалните. Много са, не мога всичките. И непременно вземете Дончо Цончев. На млади години боксьор и автомобилен състезател, ловец, по образование геолог, журналист и чудесен писател, да видите как се пише леко и истински. Пише разкази, но има и три много хубави романа, а може и повече да са. И като ги прочетете, ще имате не изисквания, а ИЗИСКВАНИЯ! Ще казвате: искаме като тези. Поне, и ако може по-нагоре, а не по-надолу.
А като не знаете какво имаме, е много лесно да ви излъже човек. Като не са ти показали какво е аквамарин, ще ти пробутат стъкълце от дъно на бутилка и ти ще му се радваш.
Не, не е. Европейската награда показва само, че при постния пейзаж е избрано нещо по-особено, колкото да се хванат за нещо. Преди Русков тази награда я получи и Терзийски за книгата как станал алкохолик, която дори не е написал сам, а интересното за публиката не беше литературата в нея, а пикантерията - я виж ти, пияница, алкохолик, гадости, отчаяния. Хората обичат тези неща, както обичат и вестник "Шок".
Литературата световно запада и това има обяснение. Първо, изчерпване на сюжетите. Повечето неща вече са разглеждани и разказвани хиляда пъти във всички варианти. Второ, хората от по-развитите държави станаха готованци, оядоха се, отпуснаха се и духът им не търси, иска лесно, а лесното е гадостта и клюката. А най-лесното - повърхностните любовни и романтични романи, дето вика Ийори: "Тра-ла-ла, да събираме цветя!"
Няма. Затова по-добре класиката и средния поток. Не велико, но не и лошо. Казваш си, абе става. Великото винаги е било рядко. А често е и не масово. Скоро "Сиела" преиздаде една велика книга - "Животът. Начин на употр***" от Жорж Перек. Сигурно не върви. А е огромно богатство.
Хората сега искат лесно и висок стандарт. Коли, адвокати, шампанско. Задоволеното общество не се интересува от отношения, тревоги, проблеми и красотата на битието. Интересува се от пари и любовници, и жени, и мъже. И както винаги - убийства. Хем си четеш, хем не си ти убитият и изобщо си си в кревата и се кефиш на интригата.
Като казах стари книги, намерих и едно старо издание на "Българи от старо време" от началото на миналия век, съвсем запазено. Ето една прекрасна книга, в която който се интересува, да види как точно са се изразявали хората тогава. И авторът е от преди 100 години, и героите му са от преди 100 години. Пълна автентичност. Има една сцена, в която дядо Либен и хаджи Генчо се надцакват кои са по-добри - руснаците или англичаните, и каква гладка игла щял да направи ингилизинът. Автентика. А не изкелифещените думи на Русков. Елин Пелин има огромен размах и директност. Радичков си носи онзи фолклор от рождение и каканиженето при разказването, което Русков се опитва да имитира, но неуспешно.
Чакаме. Ще проима. Както винаги - приличен среден поток и по нещо изключително. Но истинско.
Дето Русков пишел за боговете, много ме разсмя. Кви богове бе, ало! Тия ли, дето се правят на лебеди, само и само да преспят с някаква си Леда, и дето се онождат всеки с всеки, като в Холивуд? Тия ли? Ние пък предпочитаме тези писатели, които пишат за хората. Кротко, спокойно, умно, ще стане книга.
Моля да простите невежеството ми, но бихте ли ме просветили кои са българските автори, заслужаващи внимание, щом господин Русков не е от тях? Искам да знам кои писатели движат напред съвременната ни литература, за да подкрепя тях, примерно.
Все пак една европейска награда за литература не е никакво признание, нали?
Много постове показват загриженост на авторите за българската литература и за вкуса на читателя. Смятам, че мнението им е правилно., защото предупреждават читателя да не си хаби времето и парите за псевдокниги. Дори не мога да нарека книгите на мр "литература". Дори трябва по-сериозна борба с такива като него, защото неговите напъни замърсяват литературния пейзаж и пречат на изкуството, наречето литература, да върви напред. Но нейсе, мисля, че идва времето на началото на края му.
Нали сме големи сладури? Че как! :) Щот кълвем на пирон, нали? Двама-трима клакьори, я прочели пет книги, я не, обявяват книгата на Русков за най-великата българска книга за последните 5000 години и ние се втурваме да опровергаваме. Ами защото се тревожим, че хората се учат на лошо. Аз поне затова се обадих, предполагам, че и другите също.
Ей я там, в класацията, върви заедно с тази на Венета Райкова.
Няма страшно. Хвани гаджето, заведи го в Банишора, влезте в един-два магазина, после питайте някоя леля с двор "Това шибой ли е?" и ще слушате един час да ви обяснява, и гаджето ще чуе, че не говорят като в романите на Русков :) И готово. В простонародния говор преди и сега няма голяма разлика. Намерих един откъс, тоя шофьор на Русков малко малоумен идва, неговите другари също :)
Русков казал, че не пише за читателите, а за боговете. Това обяснява някои неща. За него, за боговете не знам :)))
Ама много сте сладки :)
До №8. Аз като човек, който добре познава почти цялата българска, европейска и донякъде световна литература, и уверявам ви, зная какво означава терминът "качествена и високостойностна литература", за която великите литературни историци и критици са определили критериите, които вие явно не познавате, ви съветвам вие да не се излагате с вашите просташки съждения, защото не само са просташки, но и хвърлени наизуст. Явно сте от рекламистите на г-н Русков. И ви уверявам, че г-н Иван - №9, е напълно прав и е направил отлична характеристика на т.нар. език на писателя, който, както стана ясно, не само в Чамкория, но и във Възвишение е един измислен тюлрюгювеч, от който българинът няма никаква нужда, не го възвисява и усъвършенства, каквато е ролята на голямата литература, която вие, г-не, не познавате, но то си остава ваш проблем. Освен това в романите няма нито език, няма писателско майсторство, нито ярки герои. Избягвайте голословните - неаргументирани твърдения. Г.н №9 много добре е доказал тезите си. Очаквайте да ви предложа списък с произведения от голямата литература, които трябва да прочетете, за да сравните жалките литературни напъни на г-н Русков с тях и да видите огромната разлика, когато става дума за велики писатели, чиито произведения са общочовешки, хуманни и естетични, какъвто нашето българче не е. Запомнете - няма литературен талант!
№ 8, Милен Русков не разбира от език, и което е по-важно - няма усет за него. Може и някои думи да не знаеш, не е беда, но трябва да усещаш устоите на строежа и звученето на даден език, думите ще ги провериш.
Като написах по-долу, че имам подозрение, че си измисля език, който пробутва за автентичен, то беше за благозвучие. Той дървено наподобява нещо, което си представя, че е било. Разбира се, според езиковата си култура. А ние (аз и много други) сме живели със стари градски хора, и интелектуалци, и обикновени служители, и работници, и със селяни сме живели, и сме го и чували лично на живо, и чели този език. Скоро изпонаподарих купища стари книги, а съвсем развалените от времето изхвърлих. И много стари български исторически романи, в момента вече може би скучни, но може да се види как тогавашните писатели са си представяли, че са се изразявали векове преди тях. Кой ли не писател, роден през втората половина на ХІХ век, включително и много преводни. Превеждало се е до преди 9 септември, та знае ли се. И след това, естествено, и никой не е пречил да се пише на стар говор и на диалект. Но и при това писане има правила и те не са изсмукани от пръстите от някакви диктатори, а извлечени от практиката.
Русков изпада в същото неловко положение, подобно на много съвременни писачи, какъв пример да дам... да речем, когато искат да пишат на градски жаргон, всъщност да пишат на някакво извратено подобие на частичен шопски. Защото не познават нито единия, нито другия, а само нещо са чували.
Също така Русков много смело плонжира от най-високия трамплин в най-дълбокото. Това е вкарването на чужди езици и имена в българския, а няма и представа от тези чужди езици. Ей сега начуках в търсачката, белким изскочи някакъв откъс от тия книги, и веднага попаднах на някакви ужаси още в заглавието му - Коста дел Луз. Не може да има Коста дел Луз и всеки, който има един грам представа от романските езици, го знае. Може да има Коста де ла Лус. И още купища, особено във "Възвишение", което бях позабравил и където тюрлюгювечът от стари, нови, изкривени думи и цинизми е умопомрачителен.
Нищо де, нека Русков си пише словесните изкажения и безобразия, щом има кой да го издава, пък ние да сме простаци, че му се подиграваме. Ако Божана Апостолова нямаше печатница, нямаше изобщо да знаем кой е Русков :)))
Който твърди, че езикът на Русков е "неразбираем", "омотан" и "непохватен" явно чете само вестници и/или не знае български език. Това е литературна книга, не е за всеки, определено не за онези, откърмени с пошли любовни романчета, трилъри и тям подобни. Не е състоятелно да се каже, че една-единствена книга е "най-великата", но "Чамкория" е безспорно сред най-стойностните романи, създадени на български език. Езикът на Русков е радост за душата, героите са плътни и колоритни, а погледът към историята ни не е сладникаво-клиширан. Като не харесвате - не четете, но не се излагайте с публично споделени просташки съждения.
Не съм чел нито 1-ви, нито 2-ри том, но може би щях да се опитам, ако ми попаднат, макар никак да не съм фен на езика на Русков, който подозирам, че е измислен от него, а не е автентичен. Българският език наистина е богат, но е желязно подреден, а инвенциите на Русков са омотани, неразбираеми и звучат непохватно.
След изказването на Лъчезар Лозанов по-долу обаче е изключено да посегна към книга на Русков, чиито книги - тези!!! - са най-доблрите български книги - внимание!!! - не само на ХХІ (това криво-лаво по-може някак), но и на ХХ век!
Но от сърце благодаря на въпросния Лъчезар Лозанов за хумора :)))
До Л. Лозанов. Моля обяснете защо според вас този роман е "най-добрата българска книга на 20 и 21-ви век?" И защо твърдите, че и на ХХ век, когато романът се появи наскоро? Само че моля преценката ви да бъде честна, а не манипулативна и рекламираща, каквито са постовете на рекламиращите в този форум. Прочетох няколко глави и виждам, че авторът няма литературен талант и вероятно го разбира и затова се скрива зад архаичен или диалектен език. Нали знаете, че литературата е изкуство на словото, а писателят - негов майстор, какъвто Русков не е.
Свикнал съм да чета качествена литература и очаквах от този роман наистина да прочета такава. Но уви, огромно е разочарованието ми. Явно зад пропагандата му стоят огромни финикийски знаци. Опитвам се да си отговоря на въпроса какво ме интересува историята на Славе таксиста от Банишора, с какво ме обогатява, оправдан ли е диалектът му и каква е въобще ролята му в изграждането на този почти никакъв герой. Кому са нужни герои като Гичо, Асенчо и Славе, тези маломерници, с които авторът жонглира и се прави на оригинален?! В едно интервю с Русков той с огромно самочувствие твърди, че е написал много хубава книга! Такава увереност е много съмнителна и показва огромните комплекси на автора. Би трябвало скромно да отговори, че оставя читателя или критиката да решат каква е стойността на романа... Просто ужас!
Присъединявам се към Лъчезар Лозанов. Брилянтен роман.
До Валери Станков: кое му е неразбираемото? Ако ви пречи езикът, това е само поредното доказателство доколко псевдописатели като Людмила Филипова и Иво Сиромахов например (а те далеч не са най-трагичните случаи) са ошмулили естетическото чувство на съвременния български читател.
Ако има претенции,то те са основателни. Близко до гениалното. Най-добрата българска книга на 20 и 21 век.
Книгата е съвсем достъпна за четене,ако ви се вижда неразбираема,проблема е във вас.
Самоцелно, неразбираемо, превзето, но с претенции за гениално.
Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.
Ще бъдат изтривани мнения:
- Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
- Написани само с главни букви
- Написани на латиница
- Съдържащи препратки към други сайтове.
Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]
Най-накрая излезе дългоочакваната книга на Милен Русков „Чамкория” и вече втори месец твърдо заема първо място в търговската класация на верига книжарници „Хеликон”.
Великолепен роман в два тома, който съм убедена, че ще се превърне в книгата на 2017 година.
Ще пропусна сравнението ѝ с „Възвишение” и директно ще кажа, че това е изключителна творба, написана интелигентно, талантливо и с неподражаемо чувство за хумор.
Книги като тази са важни – не само заради това, че Милен Русков по уникален начин възкресява една много противоречива епоха, но защото дава възможност чрез нея всеки един от нас да се погледне отстрани, да види мястото, на което стои, да усети по-добре времето, в което живее и да осъзнае своята принадлежност или липсата на такава. И най-вече да се замисли кое е по-страшното от двете - слепият идеализъм и кървавите борби тогава, или примирението и отегчението днес. А може би и двете.
Чрез мислите на главния герой Слави Желязков, изразени цветущо на софийски жаргон, читателят става пряк участник в ежедневието, бита и духа на едни от най-бурните и жестоки времена в българската история - 20-те години на XX в.
Слави първо е обикновен шофьор на такси в София, а след това си взема омнибус „Шефролет” на лизинг, с който обслужва линията София-Чамкория, Чамкория – София. Именно като такъв той се забърква и с двете политически групировки в държавата, без самият той да има ясни политически пристрастия – военните от една страна и комунистите, земеделците и анархистите от друга.
В момент, когато България е разорена в резултат на участието си в Първата световна война, превратите, политическите убийства, атентатите и предателствата допълнително нагнетяват и разединяват народа. Ширещият се „бял” и „червен” терор потапят страната в кръв и безмилостност. Липсва съмишлие и обединение. Човешкият живот не струва нищо. Поголовно се избиват хора според политическите им пристрастия.
Слави преживява атентата срещу царя в Арабаконашкия проход, атентата в църквата „Света Неделя”, когато загиват стотици хора от политическия елит и мирни граждани.
Той е неволен участник в избиването на комунистите от военните, в обесването им, в пренасянето на труповете им в общи гробове. Той спасява и укрива анархиста с прякор Джина, което всъщност предрешава съдбата му. Наред с всички тези събития животът на обикновения човек продължава да си тече с всичките му битовизми, грижи, страхове и стремежи.
На фона тази толкова живо пресъздадена епоха през очите на бае Славе един съвременен българин, от дистанция на времето, може да си даде ясна сметка колко безмилостни и сложни години са били тези. И не само да си даде ясна сметка за годините, но най-вече за българите в частност и за човека като цяло.
Защото това е роман, който разкрива не само конкретни народопсихологически особености, но и общочовешки черти. В цялата им многопластовост, необятност и необяснимост. Каквато е и самата „Чамкория”.
„От големата си страст в политиката наистина стават като диви животни. Некакви хищници стават. Жестоки хора. По характер може и да не са такива, но в борбата си едни срещу други стават. Гледат на тебе като на овца, че те заколят, за да си направят кожух. Че те утрепят като едното нищо, като стой та гледай! Окото им нема да мигне! Смели са, обаче са много жетоки и пет пари не дават за никого! И за тебе също. Военна орда! Майори, капитани, полковници. Едните от едната страна, другите от другата, но са от един дол дренки. В най-точния смисъл на думата: може да се различата едни от други, но са от един дол. Па се гърмят, па се душат, па се стрелят, па се горят...какво общо имам аз с това? Но не, нема да те оставят на мира! Искат да въвлекат всички в техната военна саморазправа. И ги въвлекоха, ето гледай! Въвлекоха хиляди хора, по целата страна. Дай на 20 самовлюбени фанатици от двете страни власт и гледай какво става! А понекога не е нужно и да им я даваш, те сами си я вземат. Лудите са много напористи, па са и неуморни, па са и добре организирани. И вечно некакви високи идеали имат, вечно нещо за България правят. За нашия „мил народ”! Па колкото са фанатични, толкова може и да са лицемерни.” – Из „Чамкория” – Милен Русков
Любина Йорданова, Хеликон Русе
