Управляването на себе си и на другите (Курс лекции в Колеж дьо Франс 1982-1983)

Автор: Мишел Фуко

Коментари: 0

Издател Критика-и-хуманизъм
Преводач Антоанета Колева
Брой страници 548
Година на издаване 2016
Корици меки
Език български
Тегло 639 грама
Размери 14x20
ISBN 9789545871962
Баркод 9789545871962
Категории Философски направления, Философия, Хуманитарни науки, Книги

Хартиено издание

Наличност: ДА
Доставка: 3 дни

Цена: 30.00 лв.

Лекциите са въведение в изследването на понятието parresia. Фуко оригинално чете образци от античното наследство, но в регистъра на СМЕЛОСТТА ДА СЕ ГОВОРИ ИСТИНАТА, и то с поемане на риск, който може да стигне до риска за собствения живот. Това се оказва забравеното етическо основание на демокрацията, постепенно преобразувало се в обръщане към душата на владетеля и набелязало пътищата на духовното наставляване.
През кристално разпоредените отношения между философия, политика, реторика, истина, демокрация, общ интерес Фуко предлага една нова модалност за правене на история на философията. Но също нахвърля фигура на философа и философията, в която разпознаваме него самия: като тръгва от легендарния текст на Кант за Просвещението, той показва нашето, но и собственото си вписване в онова, което нарича философска модерност. И никъде другаде не е обглеждал така ясно собствената си работа през годините, както тук.
Курсът лекции от 1982-1983 г. е първата част от двугодишно занимание на Фуко с темата за управляването на себе си и на другите: саморефлексивен концентрат на водилата го през годините мотивация и последно изследване преди смъртта му, негово завещание и покана за работа към оставащите.

Все още няма мнения за тази книга.

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на service@helikon.bg

МИШЕЛ ФУКО
Пол-Мишел Фуко е роден на 15 октомври 1926 г. в гр. Поатие, умира през 1984 г. Завършва висшата нормална школа в Париж (1946-1951). Още през 1951 г. взема диплома по психология от Института по психология и започва своята преподавателска дейност като психолог. През 1952 г., след като продължава да специализира в същия институт, получава и диплома по психопатология.
Фуко е преподавал в редица университети както във Франция и Европа (Варшава, Упсала, Хамбург), така и в САЩ. От 1970 г. е редовен преподавател в Колеж дьо Франс.
На български език са преведени следните книги на Фуко: Думите и нещата (прев. Веселин Цветков, Наука и изкуство, С., 1992); Генеалогия на модерността, 1992 (антология); История на сексуалността, т.1-3, 1993-1994; История на лудостта в класическата епоха, 1996; Археология на знанието, 1996; Власт, 1997 (антология); Надзор и наказание, 1998; Анормалните, 2000.
Във времето творчеството на Фуко може да бъде представено в последователността на разработваните от него три основни теоретични „полета\" - „археологията на знанието\" през 60-те години, „генеалогията на властта\" през 70-те години и „естетиката на съществуването\" през 80-те.
Генеративната идея от първия период е, че историята на културата се формира от епистемични структури, епистеми, действащи на нивото на несъзнаваното и същевременно качествено определящи различните области на знанието. Културите се типологизират именно на основата на епистемите, които историкът извежда въз основата на определени дискурсивни практики. Когато говори за епистеми, Фуко има предвид системата на всички отношения, съществуващи в дадена епоха между различни области на знанието. Имат се предвид факти като например, че математиката на определен етап е започнала да се използва за физически изследвания, че лингвистиката или семиологията е използвана от биологията за генетичната формула, че еволюционната теория става модел за историци, психолози и социолози през XIX век. Теорията, изучаваща тези дискурси и епистеми, Фуко нарича археология на знанието. Използването на самия термин археология подсказва, че не става въпрос за прогреса или непрекъснатостта на историята, а за съществуването на дискретно утвърждаващи се и преминаващи епистеми.