По време на тържеството на най-скудоумните догми на соцреализма в българската литература става едно "чудо" - настъпва разцвет на епическия роман, в който се открояват три от шедьоврите на българския роман - "Тютюн" /1951/, "Железният светилник" /1952/ и появилият се вече в годините на "размразяването", но замислен, започнат и писан през 50-те години "Иван Кондарев" /I - 1959, II - 1964/.
Това, че през 50-те години на ХХ век българският роман, който преди това е имал само епизодични успехи, става водеща жанрова формация, както и това, че в тази жанрова формация се открояват няколко шедьовъра, които не само не следват, но и оспорват господстващите "естетически" догми, е наистина чудо, което показва, че литературата и изкуството се разиват не само и не толкова благодарение, но и въпреки социално-историческите обстоятелства, че имат собствени, иманентни развойни "закономерности" и че литературата е наистина автономна република на духовната свобода, обществена алтернатива на обществото.