Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Ханс Фалада, псевдонимът на Рудолф Дицен, рисува в романа си „Всеки умира сам“ една детайлна и пълнокръвна картина на живота в Берлин по време на Втората световна война. С откровен, на места дори груб, остър език той въвежда читателите в света на обикновените германци, с изборите, които правят те, приклещени от обстоятелствата на война и цензура, всеки ден. Фалада разказва умело, плавно преплитайки гледните точки и съдбите на героите си. Те са толкова истински, колкото са истински и тревогите и скърбите им. И се страхуват – животът е суров и жесток, всяка тяхна дума може да бъде изтълкувана грешно и докладвана, всяка отделна мисъл може да стане причина да бъдат изпратени в концлагер. Историята звучи като излязла от някоя антиутопия, но всъщност е съвсем, съвсем реална, вдъхновена от истинския живот на германско семейство, което почти без да съзнава какво върши, започва пропаганда срещу Хитлер и пътят, който той избира за Германия.

Семейство губи сина си във войната и никакво богатство, никакъв просперитет, обещаван от Хитлер, не би върнал този живот. Майка разбира, че синът й безчинства заедно с всички останали войници срещу евреите, и се отказва от него и от съпруга си и започва борба – вътрешна и външна, срещу насилието, срещу наложения режим, срещу отнетия свободен избор. Колко е трудно да опази себе си и съвестта си чисти, когато всичко е срещу нея, притиска я и изстисква и последната й капка сила. Дори собственият й син се е обърнал срещу всичко, в което го е възпитавала. Фалада преплита съдбите на героите си на фона на една Германия, превърнала се в територия на война между хората – всеки срещу всеки не само на фронта, но и по улиците. Дори в моментите, когато са най-уязвени и най-уязвими, дори в най-съкровените мигове, в моментите, когато скърбят, на цивилните германци не е позволено да изкажат истинските си мисли.

Лесно ли се скърби по загубено дете тихо, когато всички наоколо казват, че той е умрял герой в името на родината си, за една по-велика кауза? Когато майката знае колко много синът й е мразел войната, как изобщо не е бил примерният войник, за когото го обявяват в напечатаното на пишеща машина писмо, което й изпращат?

Колко струва човешкият живот, герои ли са наистина героите, загинали във войната в името на родината си? Колко дълго можеш да оправдаваш Хитлер, човека, за когото сам си гласувал, в неведение с безчинствата, които вършат подчинените му? Колко струва да признаеш, че си сбъркал и да започнеш да се бориш? Макар и отначало несъзнателно.

Фалада разказва със сърце и талант, спечелили му известност и любов сред германските читатели. „Всеки умира сам“ е един великолепен роман за обикновените хора и онова, което се случва, когато се числим към кауза, в която не вярваме истински. Фалада се завръща с нецензурираната версия на романа си – с политическите неточности и откровения до грубост език, с удивителните и въпросителните знаци, с грешните избори на героите си, с отрицателните и положителните им страни, без цензура, без намеса на редактор, така, както го е почувствал и изстрадал самият той. Романът е написан само за няколко седмици, но Фалада го е носил в себе си дълго време и дълго е обмислял и премислял историята на двамата германци, вдъхновили романа му; дишал е с тях, живял е с тях. Четете „Всеки умира сам“ вечер, на тихо и топло, в уюта на дома, от който не могат да ви изхвърлят насила, и се потопете в автентичния дух на Хитлерова Германия.