Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

„Английският пациент” на Майкъл Ондатджи е повече от литературен шедьовър.
Той е толкова красиво написан роман, че чак боли, докато четеш.
Краят на Втората световна война е.
Тази великолепно разказана история започва в „дворец на странници, кацнал на един италиански хълм, потънал във вечна разруха”, който приютява медицинската сестра Хана от Канада, безименият английски пациент, който е обгорен до неузнаваемост при инцидент, крадецът и шпионин Давид Караваждо и сапьорът сикх Кип.
Всичко е опустошено. Дори и душите им, макар двама от тях да са в разцвета на младостта си.
Отдръпването на немската армия и настъпването на съюзническите войски подтиква Хана да да остане във вила „Сан Джироламо“ и да се грижи за английския пациент, който е полумъртъв. Решението и е продиктувано, както се разбира в края на книгата, от факта, че баща ѝ също е бил на фронта, впоследствие бил ранен и изоставен в един гълъбарник, където умира сам. Не можейки да преживее загубата му, изпитвайки дълбока симпатия и съчувствие към новия си пациент, тя заживява с него на минирана от германците територия.
След известно време към тях се присъединява приятелят на Хана от детството ѝ Давид Караваджо. А по-късно и Кип, който напуска семейството си в Индия, за да бъде обучен от англичаните да обезврежда бомби.
На фона на настоящето, в което живеят тези четирима особняци, миналото изплува от все още незарасналите им рани. То заема по-голяма част от страниците на романа, който чрез героите си разказва за пустинята, за войната, за безнадежността, за невъзможната любов. И докато пясъците на спомените бушуват, в пустошта на вътрешните им светове се заражда оазиса на едно мимолетно, но незаличимо приятелство.
Всяко изречение е поезия и неповторим момент на чувственост – когато Хана поставя слива върху устните на своя пациент, когато Кип обезврежда бомби, когато Караваждо си бие морфин с осакатени ръце, когато една изгаряща любов плавма в пустинята и нищо и никой не може да я угаси.
Сякаш войната не само унищожава, тя събужда онова човешко усещане за тленност, което превръща всичко в неповторимост и смирена радост.
Някои от героите в романа имат своите исторически прототипи, други са измислени от автора. Но докато четях, имах усещането, че случващото се е истина, така както е истина, че слънцето изгрява всеки ден.
Книгата носи един лежерен, меланхоличен и трагичен аромат. Чете се бавно, нежно и всеотдайно. Така както звучат едни от най-хубавите парчета в джаза.
Като „Самота” в изпълнение на Ела Фицджералд.
Не мога да пропусна да спомена и филмовия шедьовър на Антъни Мингела по книгата на Ондатджи, макар акцентът да е поставен върху любовната история между Алмаси и Катрин и дава съвсем различно впечатление в сравнение с романа.