от Иво Хопер / дата: 19 апр 2026

История на България от Рихлик липсва в български превод. Ето един от чешките коментари за историята.

Jan Rychlík - Dějiny Bulharska.

Един от коментарите от читател към историята ни:

Българите са народ, който е имал своя държава далеч преди възникването на редица днес по-престижни страни, включително и нашите. Може би най-забележителен е фактът, че дъщерята на дългогодишния комунистически „вожд" Тодор Живков – Людмила – при своята културна мисия, особено на Запад, не пропускаше да напомня, че България е по-стара държава от самата „велика" Русия. Древните траки обаче, за разлика от съседните румънски земи, не изиграват съществена роля при формирането на модерната българска нация. Докато за средновековна Византия българите са равностоен противник, турците ги прегазват (в крайна сметка през техните земи минават всички техни – до края на XVII век неудържими – завоевателни походи), като най-силно пострадва именно управляващата прослойка, която тук изчезва може би още по-пълно, отколкото например в Сърбия.

И по географски причини България е последната страна, която успява да се освободи от османско владичество, а особено втората половина на XIX век е – по отношение на българите и техните стремежи – типичен пример за груба великодържавна политика, маскирана още тогава с онези речи, разсъждения и оценки, които често се срещат и до днес. Руснаците „освобождават" със собствени планове за излаз към Средиземно море, а британската политика се определя от моментната управляваща гарнитура, като завоите на 180 градуса зависят от това дали премиер е при всички обстоятелства антируският (и съответно протурски) Дизраели, или все пак по-моралният и съпричастен Гладстон. Последните големи масови убийства на Балканите – именно в България – оставят Дизраели безучастен, както и Западът, включително САЩ, в края на хилядолетието регистрира, коментира и най-вече наказва зверства, извършвани изключително от сърби.

Въпреки това най-интересната и най-важната за нас история на България – най-новата (последните 150–200 години) – ми донесе няколко момента и най-вече личности, които ме впечатлиха в положителен смисъл. Първият е княз Александър Батенберг, който е „дарен" на българите като основа на тяхната модерна държавност. Именно той обаче успява да се противопостави както на руското настойничество от една страна, така и на сръбската, по-точно обреновичката агресия, наложена от Виена, от друга (руснаците също решават да поставят българите на колене и затова отзовават всички свои специалисти и най-вече руските командири на новосъздаваната българска армия, така че армията е водена и доведена до победата при Сливница от млади български командири със звание капитани), но също така успява да абдикира, когато неговата личност – особено по отношение на Русия – става пречка за нормализиране на отношенията.

Втората личност в българската история е заместник-председателят на парламента по време на Втората световна война Димитър Пешев, който въз основа на информация от Яков Барух от Кюстендил, заедно с други депутати, принуждава министъра на вътрешните работи Габровски да спре вече договорените депортации в лагерите на смъртта. Така българската еврейска общност оцелява заедно с датската като единствена в цяла Европа, контролирана от нацистите. Когато човек сравни това с действията например на словаците от една страна и на холандците от друга, го натъжава колко малко е известен този факт, въпреки че тогавашното пронемско правителство успява да предаде евреите от Македония.

Друга забележителна личност е комунистът Трайчо Костов. От една страна той е сталинист и дясна ръка на Георги Димитров, но от друга – когато става главен обвиняем в скалъпения заговор, организиран по указания от Москва и под надзора на съветски съветници през 1949 г., Костов отказва в съда своето писмено признание, изтръгнато чрез жесток натиск, както и всички обвинения. След този провал за българския комунистически режим той е отстранен от по-нататъшното съдебно производство, осъден задочно и два дни по-късно набързо екзекутиран. Поведението му в идентична ситуация рязко контрастира с това, което показват например Ласло Райк или Рудолф Слански и неговата „банда".

Друга интересна фигура от „комунистическата" епоха е дъщерята на Тодор Живков – Людмила, която за българската култура, за нейното възможно най-свободно развитие в страната и най-широкото ѝ представяне в чужбина (особено на Запад) прави вероятно много повече, отколкото изобщо е било възможно при дадените условия.

И накрая – един от последните български министър-председатели. Защо именно Симеон Борисов Сакскобургготски? Защото когато синът на цар Борис III и последният български цар става министър-председател в периода 2001–2005 г., това е истинска рядкост. Президенти, които се обявяват за монарси и владетели, не са чак толкова непознато явление (например Наполеон III), но монарх да стане министър-председател в демократична държава е доста необичайно.

Историята на България заслужава внимание, както историята на всяка европейска държава. А нейният автор ни я разкрива широко – не само благодарение на качественото литературно изложение, но и чрез обхвата и взаимовръзките на най-важните събития. И към заключението – като чехи можем да се гордеем, че сме допринесли значително за българите в началния период на тяхната независимост през последната третина на XIX век – в области, които са от ключово значение: например в образованието и правото (К. Иречек, Турн-Таксис), културата и науката (братя Шкорпил), и накрая и при изграждането на индустрията (братя Прошек). И България не е единствената страна на Балканите в това отношение…