Черната кутия

Автор: Алек Попов

Коментари: 7

Издател Захарий-Стоянов
Брой страници 344
Година на издаване 2007
Корици твърди
Език български
Тегло 525 грама
Размери 20.5x14.5
ISBN 9789540900216
Баркод 9789540900216
Категории Романи и повести. Български, Българска проза, Съвременна българска литература, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги

Хартиено издание

Наличност: НЕ
Доставка: не е в наличност

Цена: 12.00 лв.

"Не мога да повярвам, че баща ми се намира в тази черна пластмасова кутия, току що донесена от митницата. Няма начин. Кутията е сложена върху масата в хола и погледите на всички са вперени в нея. Пълен потрес! Не знам какво точно са очаквали. Кутия като кутия. Амбалаж. Повдигам я, доста е тежичка. От ъгълчето се посипва черен прах. Прахът на баща ми, предполагам..."

Изминали са повече от 15 години от драматичната гибел на професор Банов в Америка. Синовете му са поели по различни пътища, имат отделен живот, но травмата от внезапната загуба още не е отминала... Откъде идват призраците? От дълбоките пластове на съзнанието или от мрачните джобове на реалността. Как сигналите на отвъдното се проектират в настоящето? Има ли алгоритъм за успеха? Кога загубата се превръща в освобождение?

В новия роман на Алек Попов текат два паралелни сюжета, в които се оглеждат два привидно противоположни житейски модела. "Успелият" и "Неуспелият" българин се срещат в Ню Йорк, за да погребат семейните призраци и да осъзнаят, че етикетите нямат особена връзка с щастието. Действието лети по ръба на черния хумор, ужаса и мелодрамата, между реалните факти и чистата фикция. Развръзката сякаш подрежда пъзела, но отговорите всеки трябва да намери сам.


НОВ В ЗАНАЯТА

Из глава девета от романа "Черната кутия", в която героят пробва късмета си като разводач на кучета в Сентръл Парк.

Алек Попов



Walking Dog Service се помещаваше в един приземен етаж на Осемдесет и трета уест. Върху табелата се мъдреше унило синьо куче на каишка, чийто край се губеше в ръката на невидим вседържител. Това създаваше тягостни асоциации. Слязох по стълбите, като внимавах да не си фрасна челото в горния праг. Бях се издокарал, въпреки жегата, с дълъг панталон и сако. Малко преди да стигна, нахлузих тузарската вратовръзка, дето я свих от гардероба на брат ми.
Огледах се в стъклената врата - супер!
Посрещна ме руса кощрамба, около петдесетте, с омачкана пола до коленете и плетена бяла блуза, през която надзъртаха кофичките на сутиена й. Стените бяха покрити със снимки на кучета, забодени с карфици. Климатикът бързо обръщаше въздуха в малкото помещение и краищата им потрепваха като пеперуди.
- Грейс Козловски? - струваше ми усилилия да го кажа, без да се захиля.
- Аз съм - кимна делово тя. - С какво мога да ви помогна?
- Вчера говорихме по телефона. Дойдох за интервюто.
- Аха! Мистър...?
- Банов. Ангел Банов. Може и само Анго.
- Аха, приятелят на Сретен?
Кимнах, макар че "приятел" беше малко силно казано.
- Имате ли опит с кучета, Ангъс? - заинтересува се мадам Козловски.
- О, да! - кимнах енергично. - Имал съм куче.
Бях отработил лъжата още от заранта.
- Каква порода?
- Кокер-шпаньол - реших, че би ми подхождало.
- Капризни кучета - въздъхна тя.
- Зависи как ги възпиташ - опитах се да мина за печен в занаята.
Грейс Козловски ме изгледа ледено.
- От вас се иска само да ги развеждате, а не да се правите на дресьор!
- Разбира се! - изтръпнах.
- Има професионални дресьори за тази цел.
- Да, госпожо.
- Ние сме най-старата агенция в Уест Сайд! - осведоми ме Грейс не без известна гордост.
Понечих да стъкмя някакъв комплимент в главата си, но не се получи. Тя сведе поглед към сивито ми, после отново го вдигна към мен, сякаш да се увери, че става дума за един и същ човек.
- Това е почасова работа, а вие сте твърде квалифициран...
- Тъкмо затова!
Обясних й, че отскоро съм в Америка и не искам да пилея времето си, докато чакам да изгрее нещо по-подходящо на хоризонта. Няма срамна работа, а един интелигентен човек може да изпълнява всякакви функции. Живея на две крачки от Сентръл Парк и няма да има проблем да изпълнявам задълженията си.
Нуждаех се от средства. Исках да бъда независим.
Изразът "да изгрее на хоризонта" очевидно й направи впечатление, но фактът, че живея в близост до парка се оказа решаващ. Тя ми даде да попълня някакъв формуляр, заедно с невзрачна брошурка.
- Ще ви помоля да се запознаете с инструкциите. Можете да започнете още сега. Имам клиент за вас...

Парк Авеню 217 беше типична богаташка крепост. Влизаше се през нисък вход, над който тежаха още трийсетина етажа. Стените на фоайето бяха облицовани с пъстър мрамор, от тавана висеше кристален полилей, а по ъглите имаше огромни позлатени вази. Казах на портиера-пуерториканец, че отивам при семейство Йенс от четиристотин и първи. Човечето в униформа ме изгледа без сянка от класова симпатия.
- По какъв въпрос?
Хората на подобни длъжности развиват безпогрешен инстинкт.
- За кучето... - казах.
Портиерът вдигна телефона, изджафка нещо в слушалката и ме накара да се разпиша в една дебела книга с кожени корици като лихварски тефтер.
Асансьорът ме вдигна до четвъртия етаж. От брат ми знаех, че сградите покрай Сентръл Парк се делят условно на две части. Под дърветата и над тях. Жилищата във втората част са значително по-скъпи заради гледката. Намирах се точно на границата.
Отвори ми намръщена черна мама в бледолилава престилка. Много ми се щеше да хвърля едно око в гнезденцето на Йенс, ала туловището на слугинята задръстваше цялата врата.
- Я ми дъхни!
Нещо в мастиленото дъно на зениците й ме застави да се подчиня. Като зомби. Тя анализира пробата и поиска да се легитимирам. Показах баджа си и тя ми връчи каишката.
- Е, Енгъс, аз съм Шарлот, а това е нашият Зукеро. Да го пазиш като очите си! - размаха издутия си като кървавица пръст.
Излязох от къщата доста шашардисан и за малко не попаднах под колелата на едно от огромните таксита, прелитащи по Парк Авеню. Зукеро нададе отчаяни писъци. Шофьорът подаде рошавата си глава и изрева на чист български:
- Кур сплескан!.
Побързах да се шмугна в първата алея. Ноктите на пинчера цъкаха по асфалта, сякаш някой люпеше семки със скоростта на картечница. От време на време извръщаше глава и ме стрелваше неприязнено с кръглите си изпъкнали очички. Имах чувството, че развеждам плъх.
Паркът бъкаше от народ. В жегата безшумно се стрелкаха скейтъри и велосипедисти с ярки фанелки като големи тропически риби. Последователи на забранената китайска секта Фалун Гонг изпълняваха упражнения за откъсване от тялото под звуците на монотонен речетатив. Бавачки тикаха детски колички. В сенките на магнолиите млади гейове ядяха диня и пращаха влажни погледи към аматьорския отбор на Трайбека, който загряваше на игрището за бейзбол.
Професионалните кучешки разводачи си личаха отдалеч. Имаха жилави, загорели прасци. Крачеха целенасочено, без да поглеждат встрани. Теглеше ги сбирщина от най-разнородни екземпляри. В сравнение с тях, аз просто се шляех. Пинчерът действаше отблъскващо на минувачите, така че едва ли можеше да се превърне в стръв за вълнуващи запознанства. Придаваше ми вид на чекиджия с вкус към антикварни порно картички. Иначе работата не беше трудна. Зукеро цъкаше пред мен на тънките си крачета. Обиколихме централната поляна и се насочихме към резервоара. По едно време съществото спря, изгърби се като камила и произведе малко зеленикаво лайно. Не бях изминал и пет крачки, когато дочух властен глас зад гърба си.
- Ей, сър! Вие с кучето!
На местопрестъплението стърчеше великански полицай, изскочил сякаш изпод земята. Върхът на палката му сочеше микроскопичната купчинка пред краката му.
- Е, и? - свих рамене нехайно.
- Току що нарушихте закона, сър.
- Така ли? Какво съм направил? - леко се спекох.
- Вашето куче се изака на алеята.
- Не мога да му забраня - отвърнах.
- Знаете ли колко кучета има в Ню Йорк?
- Предполагам, доста.
- Стотици хиляди! Ако всички собственици следваха логиката на вашето поведение, сър, щяхме да газим в лайна до ушите.
Озърнах се, сякаш отвсякъде бях заобиколен с могили кучешка тор.
- Но не газим - продължи сериозно той. - Защото спазваме закона!
- Вижте, сър - казах. - Отскоро съм в Америка. Имам известна представа за базисните морални норми, на които се крепи обществения ред, но все още не съм изучил детайлите, присъщи на тукашната система.
Той ме изгледа втрещено.
- Прибери си лайното, синко! - долетя добронамерен гласец.
Вече се събираха кибици. Една стройна скейтърка забави ход и ме стрелна презрително изпод сребристата козирка на каската си.
- Чухте ли какво каза дамата? - свъси вежди полицаят. - Носите ли си пликче?
- Никой не ми е казвал, че трябва! - поклатих глава.
- Ето, аз ви казвам! Резолюция Е 1999/20567 на общинския съвет. Винаги си носете пликче и лопатка, когато излизате на разходка с кучето си. Слагате лайното в пликчето и го изхвърляте в най-близкото боклукджийското кошче.
- ОК. Ще го имам предвид. Благодаря за разяснението.
- А сега си приберете лайното.
- Нямам пликче, сър.
- Ще трябва да ви глобя сто долара, сър, ако го оставите на пътя.
- Америка е чиста страна, синко!
Гласецът принадлежеше на пухкава персона със сламена шапка, от която се вееше байряче. Огледах се, не виждах нищо подходящо, с което можех да взема проклетото нещо. Не се мяркаха никакви боклуджийски кошчета. Пинчерът нервно душеше лъскавото си изпражнение. Хайде изяж го, помолих се, но никой не ме чу. Сто долара обаче решително не ми се даваха. Посегнах да откъсна едно широко листо от близкия храст.
- Не пипайте цветето, сър! - предупреди ме полицаят.
- Но това е само храст!
- Ама че разрушителен елемент! - екнаха коментари.
- Оставете природата намира, иначе ще се наложи да ви арестувам - скръцна със зъби пазителят на реда.
Майната ти, рекох си. Бръкнах в портфейла си и демонстративно измъкнах банкнота от един долар. Свих я на фунийка. Клекнах, огледаха се в лъснатите му бомбета и загърнах лайното в in God we trust. Сетне отворих широко джоба си и го пуснах вътре.
Е, доволен ли си сега?
- Приятен ден, сър! - ухили се той.
Отминах като зомби. Кръвта бучеше в главата ми.

от 0001 / дата: 23 фев 2012

На мен пък много ме изкефи, супер увлекателна е. Когато се завърза интригата не можех да спра да чета, нямах търпение да разбера какво ще стане. Точно тези вулгаризми правят книгата още по-интересна и забавна, авторът пуска много свежи лафчета и шегички дори и в най-трудните моменти на героите.
Препоръчвам "Черната кутия" на всички, много хубаво е написана и историята е супер шантава и реална едновременно.

от Митко / дата: 08 авг 2010

Алек Попов е писал, писал, та накрая какво станало...

В началото е доста добра, но после се случват някакви тотално глупости, обръснати пубиси, еректирали пениси, вагинизъм, призраци на пудели и бели конци.

Очаквах много повече. Разочарован съм.

от Бета / дата: 24 мар 2009

Хубава е, но "Мисия Лондон" е по-свежарска

от Венци / дата: 16 окт 2008

Книгата наистина е страхотна! Изключително добър нов български роман.

от Гергана / дата: 22 сеп 2008

Книгата е уникална!

от Ивайла / дата: 05 авг 2008

Много добра, препоръчвам я на всички българи в чужбина и най- вече в САЩ!Няма да съжалявате!

от пума / дата: 10 юни 2008

еми аз не съм чела книгата,нооо.......

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на service@helikon.bg

Алек Попов е роден през 1966 в гр. София. Завършил е НГДЕК и СУ “Климент Охридски”, българска филология. Публикувал е следните книги: Другата смърт (1992), Мръсни сънища (1993), Игра на магии (1994), Зелевият цикъл (1997), Пътят към Сиракуза (1998). През 2001 излиза романът му “Мисия Лондон”, преиздаден още същата година. Носител е на българската награда за фантастика “Гравитон”, на наградите “Павел Вежинов” за криминален разказ, на “Рашко Сугарев” за кратък разказ и др. Алек Попов е автор също така на есета, радиопиеси, сеценарии за филми и комикси. Негови разкази са преведени на немски, френски, датски, английски, полски, сръбски, унгарски, словенски, чешки и турски. Работил е като дипломат и редактор. В момента е директор на Дома на детската книга и главен редактор на списание “Родна реч”. Секретар на Българския П.Е.Н. Център. Сборникът разкази “Ниво за напреднали”, издаден през 2002, е отличен с наградата “Хеликон” за нова българска проза.