От самото начало усещам в "аскерите" нещо мамещо-обезпокоително, но го оставям неизречено -само да гъделичка мисълта ми, без да попада в нея. Днес, след петнайсет години, може би е време да го подгоня с думи, поне да опитам...
Ще го кажа без заобикалки: мамещо-обезпокоително е усещането за изчезване на реалността, за превръщането на земята под краката ти във въртяща се сцена. Един театър дава награди за театър. Тогава самите награди не са ли също театър, театър в театъра? Посланието сякаш е: театърът не може да бъде погледнат отвън, защото подобно,, отвън " едва ли съществува. То е илюзия за хора, които се плашат от играта, а актьорите и режисьорите от "театъра на армията" са последните, които имат право на нея. Тук се прибавя и лекият, минал през премерената пародия, военен привкус в това ,,Аскеер". Фронтовете също са рампи, представата за играта се разширява по посока на своето обратно - историческия драматизъм, фатализма на смъртта, та дори трагизма в собствената ни национална съдба, приложен към палавото дело на наградите с турското звучене на името им.
Може би изглежда, че бавно затъвам в есеистични клишета от типа на "животът е игра" и "всичко е сцена". И наистина щеше да бъде така, ако "аскерите" не бяха разположени в контекста на българския политически преход, като негово следствие и алтернатива. Следствие, защото държавата в своята идеологическа мрачност се оттегли от оценката на културата и за овакантеното и място вече се кандидатстваше свободно, т.е. със свобода и въображение. Алтернатива, защото, докато политиката се беше превърнала във финална скала на всички оценки, театърът започна да си ги дава сам - по скалата на солидарността и забавлението. Връзката между наградите за театър "Аскеер " и прехода обаче далеч не е само ситуационна.
Преходът е карнавал в смисъла на средновековния, когато за кратко се отменят нормите и всичко става позволено. Участниците са с маски, зад които е изчезнала самоличността им, а заедно с нея и отговорността за действията им. Всички са еуфорични, защото могат да направят това, което искат, и уплашени, защото момее да им се случи това, което не искат.
Преходът също е свят без норми, защото е движение между два свята. Нормите на единия вече са отпаднали, а нормите на другия още не са се утвърдили. Биографичните разкази са прекъснати и не легитимират социалните роли - ако преди си правил нещо, това не е основание да го правиш и сега, напротив, пречка е. Всеки става такъв, каквато маска успее да си сложи - на политик, на банкер, на застраховател... Едни за дни печелят милиони, а на други за една нощ им изчезват спестяванията, колите, приятелите, вижданията. Хората се излезли на улиците и крещят от въодушевление и тревожност, като първата най-експресивна видимост на това колективно състояние, разбира се, бяха митингите.
Тази карнавализация на живота може да се приеме и се приема по два противоположни начина - и като постигане на свободата, и като затъваме в престъпността. Но в случая важното е, че тя създава усещането за свят, който още не е светът; сякаш, когато всичко свърши, участниците ще се поклонят и ще се разгримират като след спектакъл в ,,армията ". Така, докато другите изкуства, особено литературата, се оплакваха от съдбата си, събитията след 1989 година като чели се разиграваха в чест на театъра "жанрово" му принадлежаха, помагаха му да развива сценичните си практики, сам - през социалния контекст - вторично да се карнавализира. Това имаше влияние преди всичко върху интерпретацията - преходът присъстваше навсякъде в нея, от Шекспир и Чеков до съвременните балкански автори. Но същевременно, полуизречено, се драматизираше въпросът за българската драматургия. Защото, независимо че театърът все по-малко разчита на текста, той си остава най-тежкотоварният транспорт между света на сцената и извън нея.
Затова беше неизбежно фондацията ,,Аскеер ", която се роди от взаимодействието между прехода и театъра, да създаде категория и за драматургия. Защото, ако не друго, написаните думи са единственият шанс на театъра да съществува отвъд краткото време на спектакъла и не много по-дългото време на карнавала.
Георги Лозанов