Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

„Не беше убиец.
Повтаряше си го наум, докато влачеше трупа надолу по склона. Аз не съм убиец.
Убийците са престъпници. Убийците са лоши. Мракът е погълнал душите им и по разни причини те са прегърнали тъмнината и я приветстват, обръщайки гръб на светлината. Той не беше лош.”

Така започва „Човекът, който не беше убиец”. Посегнах към нея с любопитството на десетгодишен, намерил скритите списания на по-големия си брат, след като прочетох горните редове. Обикновено така правя, когато си избирам книга за четене. Ако първите изречения не ми проговорят, явно не ни е било писано. Но ако ме грабне още в началото... Е, останалото е магия.
„Човекът, който не беше убиец” е първата книга от новата поредица на издателство Ера „Северно сияние”. Също така е и първа с главен герой Себастиан Бергман. Нетърпелива съм за следващите! Авторите – Микаел Юрт и Ханс Русенфелт са сценаристи. Може би сте гледали „Мостът”.
Всеки, който някога е отварял криминален роман, написан от скандинавец, ще разбере за какво говоря, когато казвам, че колкото мрачни и жестоки да са престъпленията, които описват, трудно би се намерил съвременен писател, който да те разтърси по този начин. И „Човекът, който не беше убиец” по нищо не отстъпва на вече добре познати автори като Ю Несбьо, Камила Лекберг или Стиг Ларшон.
Действието тук се развива в провинциалното шведско градче Вестерос, където един труп разбунва духовете. Шестнайсетгодишният Рогер е открит мъртъв, убит по особено жесток начин. За да разреши случая, във Вестерос пристига експертна група от Стокхолм, а по късно към нея се присъединява и арогантният, но брилянтен Себастиан Бергман – психолог, сваляч, мрънкач, с ум като бръснач и непогрешима интуиция. Оказва се обаче, че идиличното градче, в което са се озовали, никак не е перфектно. И на пръв поглед безупречната му целомъдреност е просто добре замаскирана поквара. Оказва се, че хората му крият много по-тъмни тайни отколкото самите те могат да понесат. И изведнъж всичко рухва... Ще кажа само, че краят беше разтърсващ! Отдавна не бях изпитвала такава емоция. В един и същ момент мразех убиеца (който не е убиец) и също така го съжалявах, съчувствах му.
Образите на героите на тази книга са плътни и изпипани почти до съвършенство. Истински чувства. Истински взаимоотношения. Нищо повърхностно. Нещо над, което да се замислиш. Да пипнеш. Да вдишаш. Иглички, забиващи се в кожата ти. Електрическа искра, пълзяща към мозъка ти...
За мен „Човекът, който не беше убиец” всъщност говори за убийството не толкова като за престъпление, а като за акт, продиктуван от страх. Страхът, че ще изгубиш всичко, което обичаш, което е придавало смисъл на живота ти... Всъщност тук страхът е главният мотив, главният виновник за всичко. Страхът, подклаждан от самотата, гнева, неразбирането на другите. Разрушителната сила на низките човешки емоции и желания...