Кой би си помислил в ада да подаде оплакване срещу дявола?

Вожда управляваше, унижаваше, поробваше и наказваше чрез секса.

Изнасилването беше политическо оръжие, преди той да го направи бойно оръжие.

Онова, което силно възбужда Вожда, е да притежава за час, за нощ или за няколко седмици дъщерите или съпругите на влиятелните личности или на своите противници. Целта е не толкова да съблазни жената, колкото да унижи чрез нея мъжа, който отговаря за нея – „няма по-голямо оскърбление в Либия” – да го стъпче, да го унищожи или, в случай че тайната никога няма да бъде разкрита, да получи влияние върху него, да вдишва могъществото си и да господства над него, поне психологически.

Да, отричането, изглежда, изкушава сегашните господари на Либия. И то има предимството да предпази срамните малки тайни и голямата страхливост на шепа мъже, някога слуги на диктатора, снизходителни към него, а днес усърдни революционери на страната на новата власт. Те мечтаят за мълчание. Да не се говори за изнасилванията. Да се забравят жените-жертви, защото „те не са истински жертви”.

„Нашият занаят не е да доставяме удоволствие, нито да вредим, той е да поставяме перото в раната” пише Албер Лондър, най-видната личност сред великите франкофонски репортери.