Първият въпрос, който се мярна, когато зачетох ръкописа на Ния преди година (мярна се, не го задържах, но той се върна, остана), беше: а не сме ли попаднали на едно от Онези деца? Попрочитала съм по нещо за тях в занимателно-мистичните страници на умерено жълтата преса – наричат ги деца индиго, кристални, звездни... Ненужно ги наричат. Познавам някои. Единственото общо помежду им е, че всяко едно е различно.
Различна е Ния. Разказите й. Направо си е чудо: в епицентъра на вихър от
свръхусети, архетипни свързаности, въображение, създаващо светове – стои едно крехко момиче.
Оказа се не крехко. През въпросната година, докато ходи на училище, печели конкурси и препрочита/дооглежда разказите си, преди да станат книга. Тя приема с разбиране „възрастни“ мнения и поуки, например за по-„реални“ развития, но остава вярна на своята си интуиция, на собственото си – как да го определя, може би – предзнание?

На добър час, Ния!
Екатерина Йосифова