Одраното куче. Роман

Автор: Христо Запрянов
Рейтингът се формира от продажбите в системата на Хеликон

Коментари: 0

Издател Жанет-45
Брой страници 152
Година на издаване 2006
Корици меки
Език български
Тегло 114 грама
Размери 16x11
ISBN 9544912622
Баркод 9544912622
Категории Съвременна българска литература, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги

"За този български роман бих захвърлил творбите на цяла една генерация немски писатели."
("Der Stern Magazine")

"...Нито един детайл не е излишен. Характерите са очертани пестеливо - няма словесен баласт, няма сантименталност. Романът "Одраното куче" единствено може да се сравни с "Един ден от живота на Иван Денисович" на Солженицин."
("New Book Мagazine")

Подобни щедри отзиви излизат във всички страни, където романът е преведен: Германия (Франкфурт на Майн, 1994), Холандия (Амстердам, 1995), Великобритания (Лондон, 2004), Португалия (Лисабон, 2005), Испания {Мадрид, 2006).
Междувременно Христо Запрянов издава и сборника с разкази "Мъст"-преведен на гръцки език; втория си роман "Черният щъркел" и сборника с пиеси "Одраното куче. Кръв на риба. Статуята на свободата" ("ИК Жанет 45", 2005)

Христо Запрянов е роден през 1963 г. В гр. Пловдив. През 1988 г., едва 25-годишен, написва първия си роман "Одраното куче", който излиза през 1992 г. и печели безапелационно Националната награда за дебют "Южна пролет".

Все още няма мнения за тази книга.

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

В памет на Христо Запрянов


Коми, АССР по времето на комунизма – място, което е като алюзия за собствения ни ад. Топос, използван от Христо Запрянов, за да унищожи тотално мита за „светлото“ бъдеще на колективния труд и социалистическата идея, на които авторът противопоставя тъмнината, безпътицата и сивотата. Група български работници с безсмислени надежди, устремили се към нищото. На това място всеки стремеж към духовност е съзнателно или несъзнателно ампутиран от обществото. Ако физическото оцеляване и приспособяване е пряко обвързано с духовната смърт, то несъмнено духовното се потъпква. Животът на главните герои, чието единствено забавление след тежкия, непосилен и изнурителен труд се свежда до разнообразни сексуални гаври с проститутката Лида, отстрани изглежда грубоват и гнусен, но всъщност представлява „оголена“, „съблечена“ от костюма на ежедневния етикет и лишена от маски демонстрация на есенцията на човешките взаимоотношения – недодялани и понякога простовати. И въпреки че на места темата за първично-елементарното потисничество на висшестоящите над нисшестоящите може да изглежда изтъркана (храната, с която привилегированите се тъпчат за сметка на работниците), лошото е, че е актуална и до днес. Обществените взаимоотношения на българските географски ширини не са се променили. В сивотата и еднообразието си т.нар. „управляващ елит“ може само да репродуцира до безкрай елементарните си и пошли модели на поведение, бидейки неспособен да измисли и реализира нещо по-цветно. Неслучайно в произведението си Запрянов постоянно работи със символите на тясната рамка, намираща проявление под формата на затвор, ковчег или морга. Рамка, в която, ако не се побираш, трябва да бъдеш натикан дори с риск крайниците или главата ти да бъдат отрязани. Авторът не съди. Той просто е наблюдател на действителността такава, каквато е – сива и безпътна отвън, шизофренна и параноична отвътре – в душите на главните герои. В романа вътрешният живот на персонажите рязко се отграничава от ежедневеното им поведение. Той е живот-за-себе си, за който те не говорят. Пиянският танц върху срязани стъкла, пробиващи ходилата ти, е единственото външно проявление на вътрешния невротичен свят на героите, сякаш обвеян от халюцинации. Боят между отколешните приятели в бараката е пиянството, което отрезвява мислите. Той е страхът да ти припомнят каква е действителността, която може би не искаш да си признаеш, че и ти градиш, защото всички вкупом участваме в това пияно хоро. Хоро, в което едни потискат други, докато всички взаимно не оскотеят. Хорото на самосъжалението и отчаянието, на преждевременното психическо и душевно осакатяване и оскотяване, сравнявано с постоянно описваните в романа сцени на убийства на животни – одраното куче лайка, агонизиращите жаби с отрязани бутчета в нужника на военното поделение. Единственото, което остава на героите, е стремежът за мъст, водещ отново към смъртта и безпътицата, към тъмата и слепотата, към ножа, който пробожда гърба и убива един от тях, за да може той после просто да бъде зачеркнат от списъка и да се пресели в царството на сенките, където, за щастие, приемат и с разкопчан дюкян.




 

Владимир Белов, Хеликон Сливен