Все още няма мнения за тази книга.

Напиши коментар

Георги П. Стаматов е роден на 25 май 1869 г. в Тираспол (Русия, дн. в пределите на Република Молдова). Баща му е българин по произход и по професия юрист. Известен специалист по наказателното право. Работи като съдебен следовател. През 1880 г. идва в България и получава назначение като председател на Върховния касационен съд в София. След държавния преврат от 27 април 1881 г. е включен като министър на правосъдието в правителството на Казимир Ернрот (27 април — 1 юли 1881).
Младият Г. П. Стаматов първоначално е изпратен в Южнославянския пансион на Тодор Минков, където за пръв път влиза в досег със свои сънародници от България. Сред тях са и Алек Константинов, и Георги Кирков (по-късно един от видните дейци на социалистическото движение в страната). По-близки отношения установява с Алеко. През 1882 г. се премества при родителите си в България и по желание на своя баща постъпва във Военното училище в София. Казармената обстановка в училището никак не му се понравя и затова с увлечение чете произведенията на най-изтъкнатите представители на руската и западната литература.
След завършване на Военното училище е изпратен като офицер в Пловдив, но след едногодишен престой в него е преместен в Сливен, където остава до 1890 г. Заради русофилските му настроения е уволнен от армията от правителството на Стефан Стамболов. Скъсал с военната кариера, записва право във Висшето училище в София (дн. Софийски университет „Св. Климент Охридски\"). Продължава образованието си в Женева, но окончателно го завършва в София. От 1902 г. работи Като военен следовател в различни краища на страната. По време на участие то на България в Първата световна война (октомври 1915 — септември 1918) е мобилизиран като военен съдия. През изминалите няколко военни години през ръцете му преминават стотици войнишки дела, но не издава нито една смъртна присъда по тях.
В периода след световната война продължава съдебната си професия до пенсионирането си през 1921 г. Умира в София на 9 ноември 1942 г.
Литературната му дейност датира от началото на 90-те години на XIX в. За пръв път печати стихотворението си „Невесел е за мен денят\" (под псевдонима Аврамов) във Вазовото списание „Денница\" (1897). Следващата година заедно със своя другар Г. Стойнов (приятели още от Военното училище) пристъпва към издаването на сп. „Разсъмване\", от което излизат само няколко книжки (от които няма запазени нито една). В началото на XX в. се сближава с писателя Антон Страшимиров, който го привлича в редакцията на сп. „Наш живот\". Там се запознава лично и с някои други представители на българската литература като Кирил Христов и пр., но въпреки това не се задържа дълго в него. Сътрудничи на редица други периодични списания — „Мисъл\", „Българска сбирка\", „Съвременник\", „Съвременна мисъл\", „Листопад\", „Златорог\", „Българска мисъл\" и пр. По-късно печати свои творби и във вестниците ,Литературен глас\" и „Вестник на жената\".
Първоначалните му занимания с поезия скоро заглъхват и намира призванието си в прозата. Първият му разказ „Откога Загорови са щастливи\" излиза в сп. „Мисъл\" (1894, кн. 10). След него последват и нови белетристични творби - „Идилия\", „Вестовой Димо\", „Хамалин\", „Записки на един мой познат\" и пр. Началните си разкази и очерци събира в отделен том, който се появява на бял свят в Солун (1905). Десет години по-късно излиза и още един том с негови разкази под заглавие „Скици\". През 1942 г. публикува и първия си роман „Рибари\" с предговор от Калина Малина. Опитва перото си и в драматургията. Автор е на драмите „Лигурийци\" и „Кръв и вода\". Те, както и споменатият по-горе роман, не оставят трайна диря в неговото творчество. В българската литература той се откроява най-вече като майстор на разказа. Неговите герои са обикновени хора от средата на градския живот. Пише почти в афористичен стил, което някои от изследователите на творчеството са склонни да обясняват със страха му от българския език, който той научава чак след идването си в България през 80-те години на XIX в.
Милен Куманов