Какво е за един грък от Античността да бъде самият себе си? Как се проявява в течение на живота особеният характер на индивидите и какво остава от него след смъртта? Елинистът, както всеки друг антрополог, си поставя тези въпроси и установява нещо парадоксално. Полисна Гърция, Гърция на градовете, широко е отваряла пътя за развитието на индивида в социалния живот; и все пак човешкото същество още не се проявява като личност в съвременния смисъл, като себесьзнание, чиято тайна остава недостъпна за всеки друг освен за самия субект. Религията на полиса също не е надарила всеки индивид с безсмъртна душа, която би продължила идентичността му в отвъдното.
Обяснението е, че в едно общество на лице в лице, в една култура на срама и честта, където съревнованието за слава оставя твърде малко място за смисъла на дълга и не познава този на греха, съществуването на всеки е постоянно поставяно под погледа на другия. За да се познае, индивидът трябва да съзерцава образа си, отразен в очите на стоящия отсреща. В тази огледална игра аз и другият, идентичността и другостта си отговарят взаимно.
По различни пътища и с промяна на светлината, в която разглеждат поставените въпроси, тези десет есета гравитират около едно и също питане: как да направиш собствен „аз" в съ-образ с друго?