Изход Кн.4 от четирилогията "Заветът на Кана"

Автор: Христо Милков
Рейтингът се формира от продажбите в системата на Хеликон

Коментари: 1

Издател ФРУВЕГ-ПЗП
Брой страници 324
Година на издаване 2022
Корици меки
Език български
Тегло 409 грама
Размери 14x20
ISBN 9789548245357
Баркод 9789548245357
Категории Романи и повести. Български, Българска проза, Съвременна българска литература, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги

Христо Милков е автор с дълбоко, философско виждане за род, традиции и кауза, на която да се служи. Живее в град Варна.

от Иван Иванов / дата: 23 авг 2022

Изход

"...В декемврийския сумрак лагерът на българите се простираше на голямо пространство около град Термез. Докъдето стигаше поглед, се виждаха шатри, между които горяха хиляди огньове. Отвъд тях стада коне, камили, волове, кози и овце скубеха оскъдната трева, утолявайки непрестанния си глад. Всяка заран ги подкарваха към реката и пасищата, а после ги връщаха обратно при шатрите. Макар Авитохол да гарантираше спокойствието, напрежението и подозренията растяха с всеки ден. Досега никой не беше виждал толкова народ на едно място и човек лесно можеше да се почувства притиснат от множеството. Разменяха се въображаеми и истински обиди и всеки усещаше напрежението на живота редом с толкова много непознати. Докато очакваха денят на изхода, родовете мърмореха.
Около двореца на кан Авитохол и храма на Тангра също цареше оживление. Вечер стотици от новодошлите се стичаха на площада просто да проверят лично чутото и да се дивят на храмовата постройка.
В приемната на двореца винаги имаше хора.
Пред Авитохол седеше нервен млад масагетски вòин, все още потен от дългото яздене, което го бе довело сред това множество.
— Ако си свършил с чая, ще те изслушам – каза канът.
Пратеникът кимна и побутна настрани плитката чаша пред себе си. Преглътна за последен път, затвори очи и изрецитира:
— Това са думите на Първия жрец на енареите – Саятха.
Разговорите наоколо стихнаха. Вече всички слушаха. Пратеникът се изнерви още повече.
— С радост научих за Вашата слава, господарю мой Авитохол. Вече се уморихме да чакаме да се присъединим към Вас и нашата господарка царица Томира. Слънцето изгря. Реката се освободи от леда. Вие сте царят – онзи, който ще поведе всички ни. Ще Ви посветя цялата своя сила и знания.
Самъчията млъкна и избърса потта от челото си. Когато отвори очи, видя, че Авитохол го гледа въпросително и стомахът му се стегна от страх.
— Думите са чудесни, но къде са масагетите и саките? – рече Авитохол. — Имахте достатъчно време да се подготвите.
Пратеникът заговори бързо:
— Господарю, само изработването на каруците ни отне месеци. Два големи храма трябваше да бъдат разглобени камък по камък, като всеки бе номериран така, че да може да бъде поставен обратно на мястото му. Свитъците ни заемат цели три каруци и не могат да се придвижват бързо.
— Значи можете да пишете? – попита с интерес Авитохол и се наведе напред.
Самъчията кимна без следа от горделивост.
— Вече от много години, господарю. Събираме писанията на съседните народи всеки път, когато ни позволят да ги изтъргуваме от тях. Първият жрец на енареите е много образован.
— Значи много учени и учители ще се присъединят към нас?
Пратеникът се изчерви, а мъжете наоколо се позасмяха.
— Не каза кога ще пристигнат тези енарейски учени – отново вдигна глава Авитохол.
— Трябва да са само на дни зад мен, господарю. Тръгнах преди три луни, а те бяха почти готови да потеглят. Не може да се забавят много, стига да имаш търпение.
— Познаваш ли писмеността на хуните?
— Аз лично не, господарю. Жрецът чете думите им.
Самъчията се поклони ниско преди да излезе от залата и въздъхна с облекчение веднага щом се озова извън града. Отново се запита дали жрецът му разбира какво е обещал. Енареите, много от масагетите и саките вече не бяха господари на себе си. Огледа се. Лагерът беше огромен, светлинките му примигваха на версти оттук. По заповед на човека, с когото се беше срещнал преди малко, цялото това множество щеше да потегли нанякъде. Може би жрецът на енареите не бе имал друг избор.

Коренните жители на Балх и областта обичаха безкрайно много своята родна земя. Те бяха живели тук в течение на стотици години и смятаха, че тя е най-прекрасното място на света. Но в същото време тръпнеха пред мисълта за това, което ги очаква. Още през следващото лято хуните щяха да подновят набезите си, като отново щяха да сеят ужаси, разрушения и пожари в повечето от техните села и градове. Освен това из цялата кушанска империя се носеха слухове, че в страната на партите вилнеела Черната смърт. Тя вече пълзяла към тяхната южна граница. Затова много от българите се съгласяваха, макар и твърде неохотно и с прикрита тъга, че единственият изход за тях бе, това което предлагаше новият им владетел кан Авитохол – да се преселят в страната на Ванандовите българи. Там щяха да бъдат далеч от големите опасности и ужасните страдания, които ги очакваха тук. Щяха да бъдат свободни от кушанската зависимост..."

Из глава "Изход" на книгата.

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]