Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Разказите в тази книга се четат бавно. И да искаш да разбереш края на историята, някое изречение те спира и те кара да се замислиш. Прочиташ го отново. Да, точно така е, казваш си, и аз мисля по същия начин, но колко хубаво го е казала Йорданка Белева. Подозирам, че и авторката е писала разказите бавно. Няма как да е иначе, всяка дума е добре обмислена, всяка мисъл е изчистена от всичко излишно, за мъдрите заключения, които са с краткостта и блясъка на афоризъм, да не говорим.

А иначе темите са…, да, може да се каже дори банални. Баба и нейното „идват часовете, чедо“, дядото и неговото обръщение към бабата „кицун“, една сбъркана буквичка в телеграма, украсяващият с чемшир смъртта Миро…Все неща от делника, все от заобикалящото ни. Но увеличаващата като лупа чувствителност на Йорданка Белева ги е описала с такова преклонение, че изведнъж разбираш – тези най-дребни неща наоколо са най-големите в живота.

Авторката има специален интерес към смъртта. Говори за нея, описва я, разкрива я и ако тук ви се стори, че книгата е много мрачна, бъркате. Не, не е мрачна. Мъдростта изисква точно така да се говори за смъртта, като за част от живота.

И преминаването от един разказ към друг не е бързо. Всеки сюжет в "Таралежите излизат през нощта"  те кара да си спомниш нещо свое, някакъв спомен, който разказът е извикал. Затова най-точното кратно определение на тази книга е: човешка, много човешка.