В последните години на живота си, ослепял, обезправен и отхвърлен, Джон Милтън написва трите си гениални поеми на библейска тема- „Изгубеният рай", „Възвърнатият рай" и „Самсон агонистът". Чрез тях той ще възтържествува за вечни времена и над политическите си противници, и над своята участ. Tози му последен героичен подвиг е самсоновски по своето величие, но гибелта на поета е отменена от безсмъртието на неговото богодарено оръжие - словото.

Както в „Бурята" ни се привижда лебедовата песен и изповедта на Шекспир, така и за Милтъновия "Самсон" - като че ли с още по-голямо основание - мислим като за прощално откровение. Разликата между двата автопортрета е в това, че докато Шекспир влага в Просперо нещо от себе си като поет-драматург, ваятел на сънища, Милтън се самопроектира в библейския герой като богоизбран борец за правдините на своя народ.