Помниш ли, тогава бяхме в планината,
ти си бе закичила със цветя косата,
Слънцето към залеза вече се отправяше
и звезда-вечерница нежно ни задяваше...

Нейде над върхарите на тъмните дървета
сърпа на Луната светна на небето...
Бухал във гората някъде забуха,
стреснал тишината, поначало глуха...

Още се страхувах аз да те целуна,
всеки бор вибрираше нежно като струна,
вечерният вятър в стволовете стройни
свиреше мелодии от горските усойни...

След това в оная запустяла хижа
огънят разпален сенките раздвижи,
а от топлината или пък уюта,
сгушила се в мене, ти заспа ми в скута...

... Изворчето помниш ли, самодивско, дето
първо се огледа и изми лицето,
и цветята помниш ли, с красотата дива,
и със тях в косата си колко бе красива!...

Из книгата