Аз исках да издишам всичко с теб - сезони, хора, керемиди,
да мръкнем сред рахманинов до сутринта и те огласям във
уханни рими. И бъда утопист на твоята нега, да бъда пръв
нектар,
когато си във бездна. И в устните ти да затварям ярост, смях...
И в коленете ти да търся нова есен. И после символист на твоя
грях. И пак нектар, когато си нефелна. Но помниш ли ме
днес, кажи ми –
един елин все по-далеч от тоя свят - без мир, без вери, без
упои. Защо не го уби тогаз, защо душата му със мигли
не прободе...
Елин Рахнев, "Канела"