На целия разказвачески блудкаж напоследък, в който женствени момчета безинтересно разказват безинтересни истории или истерични девойки използват словесността за лична терапия, тази авторка наистина умее да пише. В книгата има поне пет потресаващи разказа, а останалите са много добри. Филиповска пише с една чисто мъжка липса на сантимент и това определено е качество на текстовете й. Разказите й, както и в първата й книга, са ударни, рязки, обективни до жестокост. Ако в една традиция, вървяща през Елин Пелин и Радичков разказите са преди всичко "случки", то Ганка Филиповска пребивава в противоположната традиция - онази, минаваща през Йовков, Хайтов, в която се разказват не случки, а съдбовности. Парадоксално или не, днес именно жени се оказват авторите ни, способни да пишат с такава плътност и концентрация. Едната е Здравка Евтимова. Другата - Ганка Филиповска.