Силната поезия е два вида - нежна и мръсна. Има и трети вид - непознат у нас. Това е поезията за радост. Поезията за радост по нищо не прилича на вечната българска поезия, посветена на една жена, която или не идва, или непрекъснато си тръгва, докато морето реве с тълна сила, това Черно море...
Поезията за радост е суучастие и щастие. Приятелите на Карбовски измислиха тази дума - това е съприщастие. Споделеното щастие е реална поезия, поезията за радост, поезията като успешно престъпление. Това е един неочакван Карбовски, който пише за Вечната Непозната Красива Жена, която идва при теб и остава завинаги. Или поне колкото тае един живот, колкото трае едно лято.
"Сърцето ми като граната" успява да докаже, че истинското писане не е самотното и маниерно писане. Не е като писането-пиета и поза. То идва от Нещата, кито правим заедно и на които заедно се радваме. Истинското писане е писането на Случката и възторга от Случката.
А Случката, както не подозирате - тя е винаги една жена. Или дете. Или море. Или истина, къдрава като индрише.