Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Засега не е ясно дали ще има ситуация за героите, около която гравитират всички сюжетни линии от сферата на така започнатата тетралогия на Карлос Руис Сафон. Ясно е, че почти всичко започва и свършва в Барселона. Само по себе си превръщането на града в „равен” на градовете от романите на Чарлз Дикенс или разказите на Едгар Алан По е вдъхновение и удовлетворение за един автор на готически романи. Очевидно, проектът на Сафон е не само амбициозен, а изграждан с математическа логика. За просто представяне е необходима, според мен, малко смущаваща хронология: нарушената последователност на отделните истории, които засега обхващат първата половина на XX-ти век. Може би така и няма да разберем доколко замисълът е бил налице от самото начало, а именно пресечните точки между сравнително, самостоятелните книги.

От друга страна, може да допуснем, че голямата движеща сила зад множество пасажи, където маниерът на разказване е едва ли не от библейски калибър, отново е историческата реалност или идеята за „градът на прокълнатите”. В „Затворникът на Рая”, ако читателят е запознат с предходните части, става ясно, че този, сравнително кратък по обем, текст не изчерпва неизвестното около героите. При залагане на нови възможности, Сафон остава достоен съперник на самия себе си. Разбира се, това важи също за светлината, мъглата или мрака... въобще за символиката тук. Друга метафора, обединаваща разнородността от имена и съдби в този труд, е „гробището на забравените книги”. Може би, някъде между всяко едно разбиране за книга и всяко едно разбиране за човешки живот, обявената четвърта част ще покаже по-ясно и тази задача пред автора.

Много малко са писателите за мен, които със стила си успяват да изградят един цял собствен свят и незабравимо усещане, в които да нямаш търпение да потънеш. Четенето на романите на Карлос Руис Сафон е като завръщане на любимо място, от което не искам да си тръгвам, за да мога да се насладя на всяка една секунда от преживяването.

 Със „Затворникът на рая“ авторът отново доказва майсторството си, като този път завихря събития от миналото и настоящето, които правят още по-трудно и нетърпеливо чакането на бъдещата и последна част от тетралогията. Но докато първите два романа можеха спокойно да се четат като самостоятелни, третият е силна връзка помежду им. Вместо да осветли края обаче, „Затворникът на рая“ събужда още повече любопитството на читателя и засилва напрежението между различните истории.

Познатите ни герои от „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“ се завръщат, за да ни разкрият още от своя живот. Отново се срещаме с Даниел Семпере, но вече пораснал, със своята Беа и тяхното дете, и разбира се с неговия неповторим приятел Фермин, който този път сменя ролята си на комедиант и разкрива своите тайни. Точно те се оказват неразривната връзка между Даниел и друг изключителен герой – Давид Мартин.

Не искам да описвам историята, феновете на Сафон ще ме разберат защо, а на тези които още не са изпитали удоволствието от неговите книги, ще препоръчам да започнат с един от първите два романа. После сами ще стигнат и до последния.