Всъщност името на тази книга е част от заглавие на глава от първата от четирите книги в този колосален за днешния читател (също така и зрител) текст. Съдържанията на три от тях са с някое от „посланията”: „Нека големият свят се върти завинаги долу”, „По екналите коловози на промяната”, „Сипе се град и алилуя”, а четвъртата гласи еднствено – „Бушува морето, аз тръгвам”. Това поетизиране малко напомня на размаха в думите на една знакова за писмената културата на САЩ фигура, а именно, поетът Уолт Уитман, написал „Възпявам електрическото тяло”.
Когато става въпрос за измеренията, които Колъм Маккан е поставил пред себе си като цел, трябва да споменем, че до неговата (на писателя) клавиатура са се докоснали множество ръце; сред цял списък от имена е и това на Пол Остър. Несъмнено „Бруклински безумства” на Остър се родее с някои страни от „Нека големият свят се върти”, например, по вдъхновение и по желание да се разкрият различни съдби, като съответни гласове на фона на доста географски подробности, и не на последно място чрез анонимната тежест на безименен, страничен наблюдател.
Ако определени аспекти на живота в мегаполиса трябва да бъдат възпяти, Маккан се концентрира върху Бронкс. Друг ориентир за ситуиране на неговата творбата е „Ужасно силно и адски близо” на Джонатан Сафран Фоер. Не само заради сходството с мястото, което тук претърпява своеобразно възкресение за невероятното изкуство на един акробат.
Преимущество на Маккан е конкретният начин на въвеждане на герои, по единично, по двойки, като братя, проститутка и нейната проституираща дъщеря, група от майки на загинали в войната във Виетнам и пр., чиито мини-сюжети се завъртат. Веднъж започната, една история се завръща, за да бъде завършена или не; може би за смисъла на някаква над човешка симфония, където не е задължително да прозвучи хармония, която може да бъде възприета образно като движения по геометрията на човешката участ, подбрана и шлифована.