Петър Дънов: За Христос и новото човечество

Автор: Петър Дънов

Коментари: 1

Издател Хермес
Брой страници 208
Година на издаване 2018
Корици меки
Език български
Тегло 179 грама
Размери 16x12
ISBN 9789542609926
Баркод 9789542609926
Категории Духовни учения, Езотерика. Духовни учения, Книги

Хартиено издание

Наличност: ДА
Доставка: 3 дни

Цена: 6.95 лв.

В беседите си Учителя Петър Дънов многократно призовава за общение с Христовия дух, за едно живо християнство, надраснало църковните догми, приложено във всички аспекти на живота ни. Словата му, произнесени в началото на XX век, са особено актуални днес – във времената на духовна криза и нарастваща паника, подклаждана от предсказанията за свършека на света.
И сякаш забравихме да се запитаме къде е Христос в това смутно време. Нима Той, вечният двигател на човешката история, надеждата за спасение на човека, не даде дума: ще бъда с вас до скончанието на века!
Според Учителя, Христос никога не е напускал земята и сега работи повече от всякога за духовното пробуждане на народите. Всеки човек може да го открие в живота си. Всеки има достъп до Христовия дух, ако издигне съзнанието си над привидния хаос на ежедневието, ако се посвети на Доброто и съумее да превърне омразата в любов.

от Бъди верен / дата: 07 сеп 2012

Фьодор Михайлович Достоевски е известен руски писател и публицист от 19 век. Неговото богато литературно творчество и досега е обект на множество изследвания от различни литературни критици, философи и богослови. Смята се дори, че написаното за него многократно надхвърля това, което сам той е написал.

Достоевски се чете по цял свят. Четат го хора с различна националност и мироглед, с различно вероизповедание и душевна нагласа и със сигурност малцина от тях са чели всичко, което е написал, а вероятно не са много хората, които в подробности знаят в каква точно епоха е живял.

Ако вземем дори само малка част от всички философи, психолози и критици, които са се занимавали с неговото творчество, ще забележим, че то се оценява „твърде противоречиво”[1]. Всеки чете Достоевски въоръжен със своя личен опит и разбиране за живота и обикновено „едностранчиво” според другите му читатели. И това е естествено предвид количеството изписани страници, на които е автор Фьодор Михайлович, както и големият брой философски теми и разсъждения, предоставени на вниманието на читателя.

Фьодор Михайлович е изключителен наблюдател, за много хора той е гениален разказвач, може би малко прекалено обстоятелствен, но искрен, това е една страстна и чувствителна душа, човек, който умее да види, обобщи и пресъздаде достоверно състоянието на обществото, в което живее. Освен това човекът Достоевски е роден, живял е и е творил в православна държава и православна среда. Той е продукт на своето време - дори и да би искал не би могъл изцяло да се абстрахира от факта, че руският народ, когото описва, е закърмен с вяра в Господа нашего Иисуса Христа.

Текстът, който следва е провокиран от факта, че в богословските среди Достоевски е смятан за православен писател и е сочен като пример за православно мислене и светоглед. Разбира се, когато става дума за художествена литература, нещата са много относителни – не можем да поставяме рамки и да изискваме точно придържане към канони или догмати. Нито пък можем да кажем със сигурност как точно произведенията на даден писател влияят върху оформянето на православен мироглед у читателите му. И все пак във връзка с творчеството на Фьодор Михайлович и определянето му като православен писател възниква поне един въпрос: доколко героите на писателя Достоевски отразяват основните истини на Православната вяра и дали наистина непредубеденият читател би видял в произведенията му дълбочината на истинната вяра в Бога или по-скоро би се потресъл от великото страдание на една силна личност, която се лута в търсенето на Истината.

2. Православната вяра

Православният християнин има свой Символ на вярата, който му е даден от светите Отци на Първия и Втория Вселенски събори и чрез който той изповядва всеки ден своята вяра по единствения догматически правилен начин. Православният християнин не си измисля свой личен символ на вярата, заради това, че в един момент от живота си е решил, че Иисус Христос му е „симпатичен”.

Православният християнин изповядва Господ Иисус Христос като свой Спасител и неговата вяра не е отвлечена и наивна, тя е „вяра, която ясно вижда в какво вярва и защо вярва. а именно: че Бог е един по същество и троичен по лица, че Той е сътворил чрез Своето Слово целия свят и че про­мишлява за него и изцяло, и поотделно; че ние сме били създадени за по-добър живот, но сме паднали в лицето на нашите прародители и затова се мъчим в изгнание; че ние сами сме си навлекли тази беда, но, тъй като не сме били в състояние сами да се освободим от нея, Синът Божи благоволил да се въплъти и да ни избави от всичко онова, на което сме станали жертва при падението си, чрез Своите страдания, смърт, възкресение, възнасяне на небесата и сядане отдясно на Отца Бога - че за да може всеки от нас да се приобщи към благата на извършеното от Господа спасе­ние, Дух Светий слязъл върху апостолите и чрез тях основал на земята Светата Църква, в която и пребъдва, като чрез светите тайнства възражда всички вярващи към нов живот, укрепява ги за всяко добро, очиства ги от всяко зло и ги освещава, а чрез всичко това ги подготвя за вечния живот и ги прави наследници на Царството небесно. Прочее, всички верни синове и дъщери на Църквата Божия, които до­ край остават такива, несъмнено ще наследят Царството Божие.

Собствено, същинската вяра е именно тази, която вяр­ва само поради това, че Бог тъй е заповядал. Оня, който обладава такава вяра, не се стреми към нищо друго, освен да узнае, какво е заповядал Бог. Узнае ли веднъж това, той веднага се успокоява напълно и не допуща вече никак­ви съмнения. Ето това е детската вяра, която безпрекословно вяр­ва на Бога - своя Баща! Нея я изисквал Спасителят, като е казал: „Ако не станете като деца, не ще влезете в Цар­ството небесно” (Мат. 18:3).” [2]

3. Целта на християнския живот

Свети Симеон Нови Богослов е казал: „Целта на всички живеещи по Бога се състои в това, да благоугодят на Христа, нашия Бог ... чрез приемането на Св. Дух и по този начин да устроят своето спасение, понеже тъкмо в това се състои спасението на всяка душа. Ако у нас няма това като цел и като действие, то напразен е всякакъв друг труд и суетно всяко друго наше делание”.[3]

Свети Иоан Касиан Римлянин пък учи: „Краят на нашия подвижнически живот е Царството Божие, а целта - чистотата на сърцето, без която не е възможно да се постигне този край. Като приковем погледа си към тази цел, ние трябва най-точно да насочваме нашето течение (своя живот) по права линия и ако нашият помисъл, макар и малко, се отклони от нея, веднага да се възвръщаме към съзерцаването й, изправяйки го според някаква мяра.”[4]

Свети Серафим Саровски пък обяснява целта на християнския живот така: „Молитвата, постът, бдението и всички други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането й, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиване на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух.

Забележете, братя, че само онова добро дело, което бива извършено заради Христа, ни донася плодовете на Светия Дух. А всичко, вършено не заради Христа, макар и да е добро, не ни носи награда в бъдещия век, пък и в тукашния живот също не ни дава Божията благодат.” [5]

„Св. Марк Подвижник пише в известното си съчинение "За духовния закон" следното: „Господ е скрит в Своите заповеди, и Го намират тези, които Го търсят като изпълняват Неговите заповеди” (гл. 190). Това обаче не е мисъл само на св. Марк Подвижник, а на всички свети отци. Тя се гради върху думите от Иоановото евангелие: „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:31-32).”[6]

Православният християнин разбира свободата като свобода от греха. На борбата с греха и освобождаването от него той посвещава живота си. „Светците са се стараели цял живот да слугуват вярно на Бога и да Му се подчиняват във всичко. Така от Божии раби те са ставали Божии синове по благодат, властни царе над своите слабости и светли разпоредители на Божиите тайни (срв. 1 Кор. 4:1). Те са благославяли робуването си Богу, защото то ги е освобождавало от най-черната робия - от унизителната подчиненост на дявола. Започнали с робуване на Бога, те са свършвали с най-възвишена свобода в Христа, за която праведният о. Иоан Кронщадски възторжено пише: „Господи, в Тебе какъв е мир, каква свобода, какъв простор, каква светлина, каква радост!”[7]

4. Достоевски и човекът

Всеки християнин трябва да благовести Истината. Но имайки тази задача, той трябва също винаги да помни, че носи отговорност за думите си, че трябва да внимава да не съблазни брата си и да не изкриви Истината. Сам Господ Иисус Христос говори: „И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден” (Мат. 12:36). Колко повече всеки от нас трябва да внимава за всяка лъжлива дума казана по отношение на Христовото учение. А колко по-важни са пък написаните думи – те минават през времето и разпространяват своите послания и внушения с векове. Не затова ли Бог пожела думите на Единородния Му Син да бъдат записани и съхранени за поколенията?

Имайки пред себе си казаното от Спасителя, всеки християнин, който има таланта да бъде писател, трябва да знае каква голяма отговорност поема, като записва и разпространява своите разсъждения, представи и тълкувания на фактите и събитията от физическия и духовния живот, защото казано е: „нима може слепец слепеца да води? не ще ли паднат и двамата в яма?” (Лука 6:39).

Светите Апостоли, Светите Отци на Църквата, както и всички християнски богослови, които са тълкували и изяснявали Светото Писание и които ревностно са защитавали Православната вяра от ереси и разколи, обикновено обясняват какво тази вяра Е и какво Бог Е за православния християнин. Фьодор Михайлович Достоевски, от друга страна, се опитва да покаже това, което тази вяра НЕ Е, вероятно смятайки че читателят сам може да направи правилния извод за това, което Православната вяра Е. Наистина и Господ Иисус Христос е говорил с притчи, но ги е изтълкувал на Своите ученици, за да не изпадне някой от тях в заблуждение и с несъвършения си ум да изтълкува погрешно.

Достоевски пък не дава оценка на своите герои, нито на техните убеждения. Той приема ролята на разказвач и наблюдател, и е добър разказвач и добър наблюдател, но не застава на ничия страна и дава еднакво право на живот на всяка една житейска философия, която неговите герои изповядват. Достоевски ни поднася букет от гледни точки, в който можем да намерим и красива маргарита, но по-голямата част от него е съставена от бурени и тръни. Вероятно умелият градинар лесно ще различи едното от другото, но колко от читателите му са умели и опитни градинари в своята духовна градина?

В творчеството си Достоевски най-живо се интересува от страстите, изпълващи човешката душа, от съмненията и страданията, бушуващи в сърцето на човека. „Човекът е тайна. Нея трябва да я разгадаеш, и ако я разгадаваш цял живот, то не казвай, че си си загубил времето. Аз се занимавам с тази тайна, защото искам да бъда човек.” [8] Обратно на това животът на православния християнин е Богоцентричен. Да, той се интересува от човека, от брата си, но не с цел да го изучава и да прави дисекция на душевните му състояния, а само и единствено, за да се научи да го обича, както е заповядал Господ Иисус Христос.

Разбира се, страстите, на чието изучаване се е посветил Достоевски, са неотменима, за съжаление, част от повредената от греха човешка природа. Но целта на православния християнин е да се бори със страстите си, а героите на Фьодор Михайлович им се отдават с някакво мрачно наслаждение. И тук не става дума за апофатически способ за изразяване. Става дума за потопяване в мрачните дълбини на безбожното битие, за затъване в сквернотата, с която са пълни човешките сърца и умове. Светите отци учат, че човек не бива да се задълбочава в повторното преживяване и изследване на вече извършените грехове, защото така той продължава да пребивава в тях и да беседва със злите духове-бесове.

Светител Игнатий Брянчанинов съветва така: „Греховете, извършени със слово и дело, и съвкупността от помисли трябва да се кажат при изповед на духовния отец, а в тънък анализ на греховните качества ... светският човек не трябва да се впуска: това е капан, поставян от ловеца на нашите души. Той се разпознава още и по унинието, което предизвиква у нас, макар че външно е облечен в благовидно добро ... Когато метат стаята, не разглеждат боклука, а като съберат всичко на една купчинка, хвърлят го навън. Така и при изповедта трябва да открием пред духовника греховете си, но не да навлизаме в подробното и задълбоченото им разглеждане, защото то ни обърква, довежда ни до разслабване и душевно разстройство.” [9]

Християнинът трябва да се кае за греховете си, да чете Божието слово и да се занимава с Богомислие, по примера на Светата Божия Майка, за да може така да издига мисълта и сърцето си към Бога, към мястото, където „не престава гласът на тия, които празнуват и е неизразима насладата на ония, които гледат неизказаната красота” [10] на Неговото лице.

С какво обаче се среща читателят на „Бесове” и „Братя Карамазови”? Някои от героите на Фьодор Михайлович наистина се интересуват от въпроса „Има ли Бог”, но с каква цел се интересуват от това те? Дали Бог за тях не е само помощно средство за разрешаване на екзистенциалните им проблеми и въпроси, а не цел на съществуването, каквато е Той за активния православен християнин?

5. Христос и Истината

Романът „Бесове” говори още чрез заглавието си. В него за Бога се споменава само мимолетно, основно от Шатов, който трагично преживява факта, че Ставрогин се е отказал от изповядването на християнската вяра. Но дори и в неговия монолог вярата в Господ Иисус Христос е представена изкривено. „Ако някой би ми доказал, че Христос е извън истината и истината наистина се окажеше извън Христос, аз все пак бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината.” [11] В това изказване на Шатов, което, както е известно, е декларирано и от самия Достоевски като негово схващане, се вижда, че е възможно така да се изкриви истината, че дори да се отрече, a Господ Иисус Христос да бъде поставен в ролята на идол, на когото се покланяме, без да ни интересува Истината. Защото „Христос не е говорител на истината. Той е самата Истина. Това е най-забележителният факт относно Христос – неразделността на Живот и Истина.” [12] А още по-лошото е, че това изказване на Шатов се цитира и тиражира, като „доказателство” за православния характер на творчеството на Достоевски!

Никъде в Светото Писание, нито в Преданието на Църквата никога не е правен и намек за това, че би могло Господ Иисус Христос и Истината да са две различни неща. Сам Спасителят говори: „Аз съм Пътят и Истината и Животът” (Иоан 14:6). За Православието дори само допускането, че може да има ситуация, при която Господ Иисус Христос е извън Истината или Истината – извън Него, е кощунствено. Това би означавало да се приеме, че в Евангелието е записана лъжа, или още по-лошо – че Самият Господ е изрекъл лъжа! Да не бъде!

Относно Господ Иисус Христос Достоевски също така си позволява и други волни изказвания: „да вярваш, че няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос”. Поразително впечатление прави сухотата и елементарността на това изказване. Не бива да се забравя, че то е излязло изпод перото на гениален писател, на човек, който борави с думите с лекота и чието основно средство за работа са думите. Да се определя Бога като „мъжествен” и „симпатичен” е профанизиране на образа на Бога. Единственото оправдание за това изказване на Достоевски може да бъде младата и незряла възраст, в която е направено, ако приемем, че на 33 години той е бил още неориентиран.

А ето какво говори, например, свети Григорий Палама за Господ: „И тъй, Син Божи стана човек, за да ни покаже на каква висота ни възнася. За да познаем любовта Божия; за да ни посочи, че Бог е създал нашето естество добро; за да стане Началник на новия живот; да потвърди възкресението и да прекрати безнадеждността. За да направи човеците синове Божии и участници в божественото безсмъртие, като Самият Той стана Син човешки. За да узнаем, че човешката природа, за разлика от всички твари, е сътворена по образ Божи и е толкова сродна с Него, че може да образува в Господа Иисуса Христа една ипостас.” [13]

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на service@helikon.bg

Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден) в Османската империя, село Хадърча, днес Николаевка, Област Варна, България. Петър Дънов е трето дете на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева. Негов дядо по майчина линия е чорбаджи Атанас Георгиев (1805-1865), български възрожденски деятел за църковна независимост. Баща му Константин Дъновски (1830-1918) е първият български свещеник във Варна.
На 22 март 1939 г. записва послание към учениците си, озаглавено „Вечният завет на Духа”. В началото на 1944 г., по време на въздушните бомбардировки над София, организира евакуирането на Изгрева в село Мърчаево (на 24 км югозападно от София) и се установява в дома (сега музей [8]) на своя ученик Темелко Гьорев. Завръща се на Изгрева на 19 октомври 1944 г. На 20 декември 1944 г. изнася пред Общия окултен клас беседата „Последно слово”.


Градинката с гроба на ДъновНа 27 декември 1944 г. умира вследствие на пневмония.
През август 1888 г. заминава за САЩ и се записва студент в Методистката теологическа семинария Дрю в град Медисън, щата Ню Джърси, и я завършва през май 1892 г. През есента на 1892 г. се записва в Теологическия факултет на Бостънския университет, защитава дипломна работа „Миграцията на германските племена и тяхното християнизиране” и се дипломира през юни 1893 г. Една година посещава занятията в Медицинския факултет на Бостънския университет и през 1894 г. получава сертификат, даващ му право да практикува медицина