Колкото по-прости и непретенциозни – толкова по-въздействащи и мъдри са тези жанрово гранични творби, положени между арт фотографията и минималистичната литература. Своеобразни репортажи на сърцето. Визуално хайку, родено от особения поглед откритие, от сюжета с неочакван край, от парадоксалния ракурс на кадъра и от усмихнато-тъжния му, често болезнен прочит.

Иван Кулеков е химик, който е драскал карикатури, но е филолог, който е писал по радиото, защото неговите пиеси са се играли в Народния, Сатиричния, Младежкия и други театри, но пък не е чел някои от своите книги, тъй като те са на италиански или унгарски, и въпреки че са го превеждали във всички европейски страни, се е кандидатирал за президент на BG, а не се е гледал дълги години в телевизора, докато един анимационен филм по негов сценарий влязъл в колекцията на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, и снимайки документални филми в Китай или село Хирево, Кулеков се опитвал да събере образи и думи от цял свят в списание „Паралели“, но в продължение на повече от 15 години ги затварял между кориците на тази книга, която, както се мълвяло, започвала с нищо и завършвала със „Защо?“. / Авторът за себе си и книгата си „Фотописи“ в едно изречение/