Мисия Лондон

Автор: Алек Попов

Коментари: 6

Издател Захарий-Стоянов
Брой страници 264
Година на издаване 2007
Корици твърди
Език български
Тегло 448 грама
Размери 20.5x14.5
ISBN 9789547399518
Баркод 9789547399518
Категории Съвременна българска литература, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги

Хартиено издание

Наличност: НЕ
Доставка: не е в наличност

Цена: 10.00 лв.

Романът, определян от критиците, като най-смешната книга в съвременната българска литература, спечели наградата за 2004 на списание Clouds, където беше публикуван на английски в продължение на цяла година. Неотдавна се състоя и премиерата на сръбското издание. Авторът не крие, че романът е създаден на базата на материал, натрупан по време на престоя му като дипломат в британската столица. Книгата му обаче надхвърля рамките на една банална фотография на нравете и независимо от своя сатиричен характер ни дава ново усещане за българското присъствие в европейския свят днес. Истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г.Удхауз, Роалд Дал и Том Шарп....



“Кратко поживя Алек Попов като български дипломат в Лондон, но затова пък се върна със страхотен армаган за познати и непознати. Романът му “Мисия Лондон” според мен е най-смешната книга в новата българска литератуара. Толкова смешна, че накрая на човек му се доплаква. ”
Георги Цанков, Вестник за жената, 21-30 май 2001, Дипломатически фарс.

“Романът на Алек Попов “Мисия Лондон” предполага документален привкус - авторът не крие, че той е изграден на базата на материал, натрупан по време на престоя му като дипломат в британската столица. Но макар и в реален контекст, историята е изцяло продукт на въображението на писателя.
Авторът сърфира умело по гребена на посткомунистическата митология. Той иронизира наследения тоталитарен манталитет, облечен в риториката на новата европейска доктрина. Смешно е. Но и тъжно.”
Мирела Иванова, в. Капитал, бр. 19, 2001, Мисия с неочакван край


“...книгата на Попов надхвърля рамките на една банална фотография на нравите и независимо от своя сатиричен характер ни дава едно ново усещане за българското присъствие в европейския свят днес.”
Стефан Продев, в. “Сега”, 31 Май 2001, България, видяна в Лондон

“Мисия Лондон” е първият роман на известния разказвач и новелист Алек Попов. ... Автентично възпроизведени ситуации неусетно преминават в абсурдни. Сюрреалистични проекции на скандални посолски инциденти изграждат сюжетната романова интрига. Невероятните далавери, в които се заплитат български дипломати и служители от мисията, са представени в гротесково-хумористична светлина. Ироничният поглед на автора превръща възможното в преувеличено до невъзможно, за да стигне до същността на една вредна и остаряла управленческа система. Тя превръща хората в марионетки, разигравани от неопитен, но тираничен кукловод, чиито безсмислени заповеди и послания засилват хаоса в посолството.
Проф. Елка КОНСТАНТИНОВА, в. ДНЕВНИК , 29 август 2001 , Скандалните произшествия в едно “въображаемо” нашенско посолство


“Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г.Удхауз, Роалд Дал и Том Шарп. ... В “Мисия Лондон” има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното – чувство за мярка. Изобщо не е прсилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новта българска литература. ... Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.”
Христо Кьосев, в. 24 Часа, 11 септември 2001, “АПОЛОНИЯ” – АФРОДИЗИАК ЗА КУЛТУРАТА, обзор на тазгодишния фестивал в Созопол


“…Българският писател е образът на Пенчо Славейков от петдесетолевката - знае, че съществува, но рядко се е държал в ръце. Кръгът е толкова порочен още оттук, че при всеки качествен пробив в системата, той намира начин да се сключи наново. Надеждата ми е в новите и свежи неща, които напук на всичко излизат. Например романът на Алек Попов "Мисия Лондон". Политическият му сюжет не е от онези, които се умилкват за политическа протекция. Книгата е остра, наблюдателна, находчива и е заслужена награда за читателя. Вижда се, че светът не работи в полза на малките нации с отделен език. Но бъдеще може да има само този, който има и настояще.”
Кристин Димитрова, в. “Култура”, 22 февруари, 2002


Алек Попов, отмъстителят
Любен Дилов-син
Няма да си кривя душата - следващите редове са открита реклама на една книга* . Когато преди 4 години Алек замина на дипломатическа работа в Лондон, чувствата на хората, които го познават бяха смутени - неговия артистизъм никак не се вписваше в представата за български дипломат. От друга страна присъствието му в мисията ни в Лондон обнадеждаваше, че може би най-после е започнало изпращането на интелигентни, знаещи езици и умеещи да общуват хора, които да представляват България пред света. Хора, имащи собствена биография и цена, различна от познанство "с когото трябва в София" или партийна вярност.
Все едно - на пазара е една книга, която лично за мен е

доживяното отмъщение за всички унижения,

търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света. И ако на теб читателю, случайно ти се е налагало да попиташ нещо в българско посолство, да помолиш за информация, или - недай Боже - да потърсиш закрила и помощ, то това е книга точно за теб.
Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност. Емигранти-измекяри; дипломати, живеещи във вечната параноя на страха, че ще бъдат отзовани; посолски персонал, тънещ в доброволна мизерия, в името на спестяването; истерично самовлюбени жени на български политици, щедро трошащи народна пара в желанието си да се омешат със световния политически и хай-лайф елит водят бурно съвместно съществуване с налудничави местни общественици, изпращащи безсмислени хуманитарни помощи в България; звезди от перверзния подземен свят на Лондон и кавърверсии на прочутия Ганьо Сомов - в новата им битност на кметове, политици, придворна политическа свита. Дори отсъстващите герои присъстват с цялата достоверност на прочетените във вестниците безумия - политическите промени в министерството, окопали се във ведомствени жилища бивши дипломати, които съдят бившите си работодатели за неправилно отзоваване, трогателно описани в местните вестници като живеещи без ток и вода в дипломатическите жилища, защото са скарани с новото ръководство на мисията...
С прочитането на книгата "Мисия Лондон" аз лично се чувствам частично отмъстен за всяка секунда контакт с българско посолство в чужбина. Частично, защото удоволетворението ми би било пълно, едва ако се направи талантлива екранизация на тази книга. Не вярвам, че някога българската дипломация ще се промени. Мисля си, че тя - както и машината - е етап от развитието на общественото съзнание. Не вярвам, че лично ще доживея времето, когато

дипломатите няма да са партийни послушковци

или административни нищожества, които като лично качество отговарят единствено на условието "говорим английски". Едва ли ще дочакам разбирането, че България е навсякъде по света, където има и един българин само, да стане политическа доктрина на външното ни министерство.
Човек, комуто може да хрумне да открадне и продаде на китайски ресторант патиците от английски обществен парк, има особено чувство за национално достойнство. Липсата на идея за външна политика, различна от бепрекословното слушкане и папкане на масата на Обединена Европа ражда дипломатически вакуум, в който успешно се вместват герои като Алек Поповата госпожа Селянова.
Аз самият съм виждал чудесни неща: български културен

министър на коктейл яде мангото с обелките,

защото за пръв път вижда подобно нещо. Още помня безумния поглед, с който търсеше подходяща саксия, където да изплюе мъхнатата топка от устата си. Познавам дипломат, който всеки вторник обядваше у доайена на дипломатическия корпус, след което пийваше коняк и полягваше на диванчето у френския посланик, убеждавайки го, че 2 часа сън след обедно гостуване е български национален обичай. Или пък консул, който желае да провери достоверността на факта, че ако намажеш с лепило 10 маркова банкнота, можеш успешно да "източиш" машината за презервативи в тоалетната на берлински ресторант.
Бих принизил, обаче, чудесната литература, ако тръгна да разказвам реални аналози на написаното в "Мисия Лондон"- пътуванията на Ева Соколова, или пък дипломатическия експириънс на други наши по-първи дами, или безчетните образци на крайно невъзпитание и байганьовщина, които съпътстват бурно развилия се български дипломатически туризъм през последните години. Горещо ви препоръчвам тази книга - горчивият смях е единствената ни защита в този момент. Няколко пъти съм пробвал да се ядосвам публично по темата и без да абсолютизирам твърдението, че "смеейки се народите се разделят с миналото си". Останала ми е единствено надежтата, че ако се присмиваме достатъчно дълго над дадено явление, може би все някога ще го пратим в миналото.


* Алек Попов , "Мисия Лондон", ИК "Звездан", София, 2001 г.,цена 5.95 с меки корици

Капитал, Брой 51, Декември 2001 г.
Цифрова терапия

Осемдесет и осем! Изстрелвам през зъби. Действам по “Цифровата терапия” на д-р Пеполен. Помага на посланици, та на мен ли няма да помогне. Просто е - регистрираш емоциите си по скала от 1 до 100. Намаляваш всеки следващ път. Докато стигнеш до едно. Тогава си възвърнал психическото си равновесие. Всичко това е, защото в последно време никак не ми е смешно. Социумът, дето пребивавам - нездрав. Затова тъжен. И откъм политическото няма весело. Преди години поне някой и друг кандидат се разходи из родината, порецитира малко, попее повече, покажат го по телевизията и ето ти - веселба. А сега само двете баби-близначки от горния етаж ми се изпречват пред очите всеки ден, нахилени сякаш отпочва времето на “прекрасния нов свят”. Другите съседи гледат мрачно. И аз така гледам. И си размишлявам защо все се лашкаме между емоционалните крайности и не се удържаме да погледнем по-спокойно и рационално на ситуацията, в която сме. Или ще обичаме, или ще мразим. Или ще се срамуваме, или ще се гордеем. Няма други положения. Всъщност има, ако не мислим за себе си в здравите категории на една национална митология. В частност литературна. За “Бай Ганьо” става дума. Но всъщност за “Мисия Лондон” на Алек Попов, чието второ издание се появи само 6 месеца след първото. С изпълнена мисия. Защото романът по свой начин предвиди днешни събития. Което означава, че притежава способността да хваща посоките в социалното, а не да документира действителността. Защото е литература. Един от успехите на писателя е овладяването на фикцията, умението да я приближиш до реалността. Казано просто - да сътвориш действителност. Затова и персонажи като Варадин Димитров, Деворина Селянова, кметът Първомаев могат да ви заприличат на някого. А не защото зад тези образи стоят действителни лица. И сюжетите, в които са включени, не претендират да разказват етноса, да обобщават българското. Затова и “Мисия Лондон” не е сравнима с “Бай Ганьо”. Не й и трябва. Иначе тази книга е не просто смешна. Тя е много, много смешна. Посланик се опитва “да оцелее”, като урежда чрез съмнителна PR-агенция присъствието на Her Majesty на маскирания като изложба напън на псевдомеценатка на изкуството. Има и проследяване със съответните технически средства. Също и нахранени хора. Битието определя съзнанието и на студентката Катерина - чистачка в посолството, но и танцуваща на кол, обаче пък приличаща на лейди Даяна. Като така се издига до по-висок стандарт в занаята, че и до съвременната революционна борба даже.
През анекдота до гротеската разказването е в добрите европейски традиции. Само дето Роалд Дал предпочита фазаните, а Алек Попов патките. Ако разчетем и възможностите за преодоляване на провинциалния комплекс като поведение и манталитет, ще сме намерените читатели на тази книга, изпълнила добрата мисия да не спекулира евтинджийски с настоящето, но да е едновременно с това социално адекватна. И да те разсмее здравата. Ето, че стигнах и до едно!

от ЛМР / дата: 26 май 2014

Забранявам да отправяте и най-малка критика към Алек Попов.Можете да го направите като сложите Вашата книга до неговата.А що се отнася до филма - също браво.

от Силвия / дата: 24 юли 2011

Книгата е много добра, забавна, а на моменти нагарча. Няма как да не си спомни човек, живял в чужбина, нашата си действителност. Филмът също гледах и установих, че се разминава с образите, които си бях изградила с книгата.

от Мирослав Георгиев / дата: 17 яну 2011

Напълно съм съгласен с по-горното мнение.

от Ася Радкова / дата: 26 юни 2010

Да, хората обичат книги и филми, близки до техния манталитет - третиращи сериозно или усмихнато техния "бит и душевност", и точно това е завладяващото в "Мисия Лондон". И точно затова Светослав Иванов звучи претенциозно-високопарно, изцяло в унисон с атмосферата в "Мисия Лондон".

от Екатерина Илиева / дата: 27 апр 2010

Странен коментар на Станислав Иванов. Освен социален опит явно му липсва и добро самочувствие, което пък най-вероятно води до киселини и винаги лошо настроение. Но така или иначе това е масовият български зрител и друг не се набелязва скоро. А филмът е повод за гордост на всеки, който се чувства българин искрено и е достатъчно интелигентен. Изинявай, Станислаff !!!

от Станислав Иванов / дата: 26 апр 2010

Книгата на Алек Попов е добра, но филма - НЕ!
Освен това, малко некоректно е да се сравняват "Аватар" и "Мисия Лондон" ! Или "Троя" и "Мисия Лондон". Разликата е в светлинни години, в пъти повече в полза на "Аватар", както в технологично отношение, така и в замисъл, монтаж, операторска работа, актьорско присъствие и режисура. Нещо повече,някои хора си мислят, че е успех нещо, което все пак се е гледало на български екран. Но тук, продуцентите на "Мисия Лондон" не отчитат факта, или просто не искат да го признаят официално, че "Аватар", "Троя" или който и да било от филмите, които споменават по-горе, имат многократно по-голяма посещаемост в световен мащаб и многократно по-големи приходи за един уикенд, или за цялото си разпространение, отколкото нашия "Мисия Лондон". Не е коректно да се пише и да се сравняват "Аватар" или "Троя" с "Мисия Лондон". Жалки са приходите от 300 000 лева за един уикенд, сравнени с милионите в долари, направени за един уикенд от "Аватар".
ОТНОВО ЗАПОЧВАМЕ ДА ИЗБИВАМЕ БЪЛГАРСКИ КОМПЛЕКСИ СЪС СРАВНЕНИЕТО "МИСИЯ ЛОНДОН" - "АВАТАР" ИЛИ "ТРОЯ". Нека да сравняваме "Мисия Лондон" по-скромно, с някой български филм от последното десетилетие например! "Аватар" и "Троя" са много "голяма лъжица" за екипа реализирал "Мисия Лондон". По-полека го давайте!
Нашият филм "Мисия Лондон" е поредният български тесногръден опит да се направи нещо. Не отричам, че има сръчно заснети епизоди и че екипа е положил доста труд и усилие. Но оправдано ли е това усилие, след като отново се задълбаваме в една съмнително смешна и най-вече тясно - българска история, която би развълнувала и то под въпрос, само някои от нас - българите. Нещо което би било смешно само на нас българите. Така не се прави филм за световния пазар. Освен това продуцентите на филма са хвърлили сумати пари в реклама за българския пазар. Толкова много реклама, че чак става досадно. Логично е тази масирана реклама, PR и толкова много спонсори и медийни партньори да вкарат зрителите в залите веднага след премиерата. Но много скоро аз прогнозирам, че зрителите на "Мисия Лондон" ще намалеят драстично. Ще намалеят драстично, защото филма е малко по-добър от посредствен. Но пак си остава посредствен. Защото положителните нагласи от романа на Алек Попов са едно, рекламата също събужда зрителския интерес, но филма не представлява нищо повече от поредната, сравнително сръчно скроена, но дребна българска история, която определено няма да развълнува много хора, особено извън България. Хората по света се интересуват от филми, засягащи теми, които са или по космополитни, или по-близки до техния манталитет, обичаи, до техния свят, а не от разни нашенски тъпотии. Освен това хората по света харесват оригинално заснети и талантливо режисирани филми, нещо ново, нещо по-различно, а не разни филми със съмнителни художествени качества. В "Мисия Лондон" няма нищо оригинално, нищо ново, нищо различно от това, което досега сме гледали - все едно сме го гледали този филм някога преди, ама в друг вариант. Говоря и за визията,и за режисурата, и за актьорската игра, монтажа и операторската работа. Някои хора пишат - "професионално е направен филма"... Ама хора, в България има много професионалисти и режисьори и оператори и музиканти и много още. Но това не е достатъчно за да направиш добър филм! Трябва и талант, трябват и много други неща, които в "Мисия Лондон" липсват. А трябва и повече професионализъм. "Мисия Лондон" все пак доказа, че многото пари, вложени във филм имат значение, но това е също много недостатъчно за да се направи наистина добър български филм.
Хубаво би било, продуцентите на филма и режисьора Митовски да не парадират толкова с този "успех" на "Мисия Лондон" в България и да не се тупат толкова в гърдите, защото излишното самочувствие и позьорството, както и излишния шум около филма, ще им изиграят неприятна шега. По-скромно - по-хубаво! Ясно е, че всичко е PR и реклама, ама по-скромно, за да не се получи обратния ефект от рекламата. Скромен е и самият филм "Мисия Лондон". Според мен не е успех, а поредната посредствена "боза", но този път опакована в много реклама и направена с доста пари.
Нека творците и продуцентите на този филм да не ми се сърдят, това е все пак едно лично мнение, но споделено и от много мои приятели и познати!

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на service@helikon.bg

Алек Попов е роден през 1966 в гр. София. Завършил е НГДЕК и СУ “Климент Охридски”, българска филология. Публикувал е следните книги: Другата смърт (1992), Мръсни сънища (1993), Игра на магии (1994), Зелевият цикъл (1997), Пътят към Сиракуза (1998). През 2001 излиза романът му “Мисия Лондон”, преиздаден още същата година. Носител е на българската награда за фантастика “Гравитон”, на наградите “Павел Вежинов” за криминален разказ, на “Рашко Сугарев” за кратък разказ и др. Алек Попов е автор също така на есета, радиопиеси, сеценарии за филми и комикси. Негови разкази са преведени на немски, френски, датски, английски, полски, сръбски, унгарски, словенски, чешки и турски. Работил е като дипломат и редактор. В момента е директор на Дома на детската книга и главен редактор на списание “Родна реч”. Секретар на Българския П.Е.Н. Център. Сборникът разкази “Ниво за напреднали”, издаден през 2002, е отличен с наградата “Хеликон” за нова българска проза.