Рандъл вече не беше онова романтично момче, затова бе успял да види Линдзи без никакви илюзии. Прие я каквато бе и се остави нейното ухание на леко безскрупулна, дори леко вулгарна виталност да го подлуди. Даже фактът, че тя очевидно, макар и не много демонстративно, си търсеше добра партия за женитба, му доставяше удоволствие. Някои по-проницателни хора биха я нарекли пресметлива лисица, но с него тя беше честна, не си правеше труда да се преструва и това превръщаше малките и хитрини в нещо още по-очарователно. С него тя беше почтена, открита, а най-хубавото у нея, с изключение, разбира се, на приликата и с Диан дьо Поатие, беше нейното божествено безразличие към еснафския морал. Усещаше, че е напълно разкрепостена. Тя беше неговият нечестив ангел на падението - така и повтаряше често, и чрез нея се радваше на най-вълнуващит празници на споделена поквара.