Историята невинаги е благосклонна към заслужили българи държавници, направили с деянията си много за България и българския народ. Много от тях са забравени, други са несправедливо оценени. Класически е случаят с цар Петър (927-969) - най-дълго управлявалия държавник в българската история, за когото историците пишат, че е един от най-слабите български царе през Средните векове. Но при всяко освободително въстание през годините на византийската власт над земите ни (1018-1185) избраните за царе получават царската корона под името Петър. На Петър се прекръщава престолонаследникът Делян при въстанието в 1040 г. Като Петър ще бъде обявен за български цар сръбският княз Константин Бодин в Скопие в 1071 г. С името Петър ще бъде обявен за български цар и Теодор Белгун, вдигнал заедно с брат си Асен успешното освободително въстание в 1185 г. в Търново. В апокрифен летопис от XI век народният автор твърди, че при царуването на Петър данъците били нищожни и имало голямо изобилие от всичко. Този факт плюс 42 години без нито една война (нещо невероятно през Средните векове, когато държавите воюват през година-две) очевидно са направили цар Петър 1 един особено силно обичан от българския народ държавник. Иначе казано, българският народ даде висока оценка за един от държавниците, но историците му не са го направили и досега.
Един от забравените български държавници безусловно е цар Светослав Тертер. Заслугите му към народ и държава са невероятни. Той възстанови българската държавна независимост, загубена на практика в 1298 п, и възстанови само за седем години с военни и дипломатически средства държавния суверенитет върху по-голямата част от българските етнически територии, превръщайки България отново в един от респектиращите фактори в Югоизточна Европа. И въпреки това името му, макар че ще се споменава с лошо (както в случая с цар Петър), е далеч по-неизвестно и стои далеч по-ниско в класацията на великите средновековни български държавници -хан Крум, цар Борис, цар Симеон, цар Самуил, цар Калоян и цар Иван Асен II. Цар Светослав Тертер е по-малко известен на българското общество от някои владетели от XIV век - века, в чиято първа четвърт управлява. В този век българският народ знае за "трагичната" фигура на цар Иван Шишман. Освен историографски съчинения, на Иван Шишман са посветени романи, драми, опери, стихове, песни. А Иван Шишман е един жалък страхливец, който за четвъртвековното си управление не дава нито едно сражение на турците, нито прави видим опит да обедини българите в ударен юмрук срещу азиатските нашественици, които в тези години не са нито многобройни, нито толкова силни. Иван Шишман отсъства и от всички коалиции, които балкански владетели правят срещу османските турци, и ако някой носи вина за завоюването не само на България, но и въобще на Балканите, това е именно цар Иван Шишман. Защото българите съставляваха в тази епоха три четвърти от човешкия и военен потенциал на Балканите и ако някой ги бе организирал, османските турци още щяха да си живеят някъде в планините на Централния Анадол. Иван Шишман не защитава дори отлично укрепената и практически непревземаема българска столица Търново, а оставя отбраната на един божи служител (Патриарх Евтимий) и позорно бяга в Никопол - за да избяга през Дунав, ако турците решат да продължат похода си до голямата река.
Цар Светослав Тертер е антипод на бездейния и страхлив Иван Шишман. Опитвал съм се да разбера причините за забравата на името му. Една от тях безусловно е вече отхвърленото разбиране, че след Иван Асен II (1218-1241) българската държава е в непрекъснат упадък, който логично води до лесното й унищожаване от османските турци. Това е дълбоко невярно - България ще преживее и стабилизация, и нов възход, който ще продължи до средата на XIV век, и тези процеси ще започнат именно с началото на управлението на цар Светослав Тертер.
Втората причина е, че животът на патриарсите на българската средновековна история - професорите Златарски, Мутафчиев, Ников, Мавродинов, по някаква зла прокоба успяха в капиталните си трудове да стигнат до края на XIII век. Животът не им стигна за повече. Това даде отражение и върху научните занимания на учениците им. Положението донякъде бе поправено в многотомната академична история на България, но частта за Светослав Тертер е и твърде кратка, и твърде академична за масовия читател.
Именно за читателите, нямащи специално историческо образование, но интересуващи се от историята на народа и държавата си, е тази книга. В нея ще се опитам на популярен език да възкреся деянията на един от най-великите българи - цар Светослав Тертер.

Божидар Димитров