Синорът на живите

Автор: Дончо Цончев

Коментари: 0

Издател Труд-и-право
Брой страници 176
Година на издаване 2005
Корици твърди
Език български
Тегло 348 грама
Размери 21x15
ISBN 9546081213
Баркод 9546081213
Категории Разкази и новели. Български, Българска проза, Съвременна българска литература, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги

Хартиено издание

Наличност: ДА
Доставка: 3 дни

Цена: 12.00 лв.

"Разбира се, че зад фраза като "следващото разсъмване" прозира ясен и обобщаващ подтекст, но Емилиян Станев се кискаше, когато обсъждахме темата, и ми повтаряше:
- Глупчо, говоря ти за самото събуждане. Ей тъй, отваряш очи и се усещаш. Толкоз.
- Какво усещаш?
- Че си жив, бе! И не ти трябва никакъв подтекст. Виж как се разсъмва. Гледай нататък, не ме зяпай мен.
Обръщам глава на изток. Там небето розовее и след малко червеното резенче на слънцето се измъква зад начупената линия на хоризонта. Бързо расте и докато си изпушим цигарите, ето ти го цялото слънчево божество.
Този разговор с бай Емилиян става преди повече от трийсет години тук, където съм и в момента, край един синор в Палакарията, между селцата Ковачевци и Ярлово.
...Щракат пушки. Кучета скимтят, треперят от зор да ги пускаме вече, та хъркат в нашийниците си на задушаване. Наистина какво по-велико в живота от това - разсъмва се и тебе те има. Пак. Особено в някои дни и с тази наша компания. Пъргавият Данчо Радичков непрекъснато и високо говори, подиграва се с всичко, както и със себе си, лъже на поразия, измисля, повтаря стари истории, а ние го слушаме и го обичаме. Анастас Стоянов мълком вади от раницата термоса с кафе и раздава чашки на всички, с маниер на аристократ от село Живовци, Михайловградско. Професор Ганев е в умиление от природата, ситуацията, своите несподелимости и гали кучката Чара като да му е рожба. Методи Андонов блее нанякъде, а Георги Стойчев вече пее: "Монголия, Монголия, летиме за Монголия, да вземеме цървулите на босия и голия." Ивайло Петров си е скептик, такъв е неговият нрав, но една щастлива малка усмивчица не слиза от уж стегнатите му устни.
След малко пускаме кучетата. Тръгваме. Благодарим Ти, Боже. Аз се прекръствам почти скришом.
Успоредно на синора е римският път, той не е помръднал. Някога тук, в Палакарията, са се строявали легионите. И са тръгвали. Колко ли от воините утре няма да видят как се разсъмва?
Сядам на синора под върбите. До един заминаха за вечните ловни полета моите приятели. Много пъти в живота думите ме нападат отвътре и се подреждат извън волята ми. Голяма битка е да ги укротявам. Сега изниква отнякъде: "Синорът на мъртвите." Ами така е, това е този синор. Явява се още и едно заглавие, което няма да забравя никога през живота си: "Мъртвите сибирски полета."
В ръката на Коцето виждам шишенце, той ми го подава. И казва:
- Зная какво мислиш сега.
- А?
Коцето се усмихва слабо. То така е родено момчето - с усмивката си. Откриваме сезона днес, двамцата само. И кучетата.
Вземам шишенцето от ръката му и разливам по синора на мъртвите. После отпивам и му го връщам. Коцето също разлива и после отпива. Вярно, че знае какво мисля сега. Но само донякъде. То е така - всички за всичко само донякъде. Самият живот - също донякъде. А докъде всъщност?
Не искам тук да ловувам край синора на мъртвите. Отсъствието завинаги на моите приятели ме мачка яко. Преметнах Коцето, че хавата днес в този район не ми харесва и ще се местим. По тези теми към мен се е натрупало легендарно доверие, иди че ми възразявай. Той изпразни пушката и прибра кучетата в багажника на колата. По едно време после попита:
- Сега накъде?
Не му казах, че тази думичка "накъде" в последна сметка има само един едничък абсолютен отговор и че от всички посоки, които човек може да избере, само една е сигурната. Към предните. Към още по-предните. Към римските легиони, моето момче.
Аз ги виждах - сега, в момента - строени по цялата Палакария, от мечовете им под слънцето се стрелкаха в зенита бляскави лъчи. Чувах смеховете на приятелите от старата вярна дружина - и те до небето.
Как можах да измисля това "синорът на мъртвите"? Като някоя провинциална гимназистка, която тайно си пописва стихчета. Пък и това "донякъде, донякъде" като се е завъртяло в душата ми още при изгрев... Ела гледай.
- Глупости!
- Какво, бат'Дончо?
- А? Нищо, нищо.
Разбира се, че човек винаги може да потъне в глупави мисли. Как тъй да са мъртви моите хора, след като са толкова живи в мен? Точка.
Станах и заредих пушката. Червеното резенче зад хоризонта вече наедряваше. Песните на пъдпъдъците. Моментните божествени графики от полета на гургулици и гривяци. Дъх на сено. Защото ето и тревата си е донякъде. Стига! Нали казахме точка?!
- Пускай кучетата.
- Ама тука ли ще ловуваме?
- Тука, разбира се.
И никакво бързане."
Дончо Цончев

Все още няма мнения за тази книга.

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на service@helikon.bg

Дончо Стефанов Цончев е роден на 27.07.1933 г. в гр. Левски. Завършва геология в Софийския университет (1959). Зидар (1951-1953), геолог в Родопите и Странджа (1959-1963), учител в София (1963-1966), геолог в Министерството на горите (1966-1968), завеждащ редакция в изд. "Народна младеж" (1968-1970), зам.-гл. редактор на "Профиздат" (1970-1973), завеждащ отдел "Българска литература" (1973-1989) в сп. "Съвременник", директор на сп. "Лов и риболов" (от 1989), основател и директор на в. "Наслука" (от 1991). Публикува в периодиката от 1956 г. Неговите герои - спортисти, геолози, рибари, ловци, работници - са свързани пряко с начина му на живот. Пише за природата и света на животните, както и детско-юношеска проза. Автор на разкази, новели, повести, драми, по-важните от които са: "Мъже без вратовръзки" (1966), "Роман на колелета" (1970; 1974), "Червени слонове" (1970), "Опасни типове" (1971), "Почти любовна история" (1972), "Принцовете" (1976; 1991), "Ако можехме да ги чуем" (1977), "Звезден прах" (1981), "Къщата на песните" (1985), романовата трилогия "Жълтата къща" (1982-1986), "Дневникът на един геолог" (1989), "Циганинът" (1991), "Ние, децата на голямата лъжа" (1992) и др.