Това не е роман. Нито пък разказ. Това е една история. Започва с един мъж, който прекосява света, и завършва с едно езеро, което си стои там във ветровит ден. Мъжът се казва Ерве Жонкур. Езерото – не се знае.

Би могло да се каже, че е любовна история. Но ако беше само това, нямаше да си струва труда да се разказва. Намесват се и желания, и болки, които прекрасно знаеш какво са, но истинско име, за да ги назовеш, така и нямаш. Във всеки случай не е любов. (То е нещо стародавно. Когато нямаш име, за да назовеш нещата, прибягваш до истории. Така става. От векове.)

Всяка история има своя музика. Музиката на тази е бяла. Важно е да се каже, защото бялата музика е странна, понякога те обърква: свири се piano и се танцува adagio. Когато я свирят добре, сякаш слушаш да свири тишината, а онези, които я танцуват божествено, ги гледаш и ти се струват неподвижни. Дяволски трудно нещо е това бялата музика.

Няма много какво друго да се добави. Може би е добре да се поясни, че се отнася за история от ХІХ век – просто колкото никой да не очаква самолети, перални и психоаналитици. Няма ги. Може би друг път.

А. Б.




На българския книжен пазар излиза втора книга на един от най-известните и обичани съвременни писатели не само в Италия, но и в цял свят.

Алесандро Барико е роден в Торино, Италия, през 1958 г. Автор е на няколко романа, множество есета, новела, филмирана от Джузепе Торнаторе – “Легенда за пианиста” – филм, даван и у нас. Авторът е завършил философия, занимава се професионално с музикална критика, работи за издания като “Ла Стампа” и “Република“. Носител е на редица литературни награди: “Виареджо”, “Палацо ал Боско”, “Кампиело” и “Медиси” за чуждестранна литература. Романите му са преведени в двадесет и осем страни: Германия, Франция, Холандия, Дания, Норвегия, Португалия…, като 39 седмици е в класациите за бестселъри с 80.000 продадени копия. Ако в Ню Йорк попитате за името на италиански писател, след Еко и Калвино ще добавят Алесандро Барико. С една малка книжка той покори Америка и Европа, надяваме се и България, защото в забързаното ни ежедневие хората предпочитат да четат кратки и хубаво написани романи.
Българският читател вече познава Алесандро Барико чрез зрялата, мащабна, мощна творба “Океан море”, удостоена с две литературни награди.
Поразителната литературна перла в досегашната творческа биография на Барико е романът му “Коприна”. Тя е истински дар за читателите, независимо от възраст и предпочитания. Невъзможно е да не харесаш изящно разказаната от автора история.
Тя започва през далечната 1861 година в Южна Франция, когато привлекателният млад мъж Ерве Жонкур поема на рисковано пътешествие към края на света – Япония, която от 200 години се е изолирала от света. Никой в родното му село не е чувал за тази страна, освен невероятният, местен, предприемчив "мозък". Той донася по този край финия, доходоносен занаят – копринарството и съпътстващото го бубарство. Селото процъфтява, забогатява, хората живеят спокойно. Ерве Жонкур купува и продава бубено семе, което му осигурява екзотични пътувания до Африка и разбира се добър живот с прекрасната му съпруга Елен – жената с вълшебния глас. Зараза по бубеното семе изправя копринарите пред сериозен проблем и те взимат рискованото решение Ерве Жонкур да замине за Япония и закупи незаразено бубено семе. Пътешествието е дълго, опасно, но и вълнуващо. В далечната страна Ерве попада в съвсем непознат свят, става приятел с велик Господар и среща невероятна жена с неориенталски черти и лице на момиченце. С нея не разменя нито една дума, не знае как звучи гласа й; между тях говорят само погледи и жестове. Той така и не научава нищо за загадъчната жена – нито откъде е, нито каква е връзката й с великия Господар. Затова пък отнася в другия край на света – у дома, любов и листче с йероглифи, изписани с черно мастило и то без да може да ги прочете, за да “умира от носталгия по нещо, което няма да изживее никога”.
Още няколко пъти Ерве пътува до Япония за бубено семе и отново вижда тайнствената жена. У дома го чака Елен и той винаги се връща при нея, но вече не е същият. Един ден получава писмо от няколко страници, изписани с непознати за него йероглифи. Едва след години разбира какъв подарък му е направила Елен.

Кощунство е да се преразказва “Коприна”, защото е невъзможно да се предаде копринено нежното излъчване на мелодичния език на Барико. Нещо повече смисълът, съпреживяването в “Коприна” се откриват не в написаното, а в недоизказаното, в ненаписаното. Още със зачитането на книгата читателят сключва договор с автора и попада в неоткриван дотогава свят на усещания, чувства и емоции. Страстта си към музиката Барико придава на литературните си творби и те неизменно са висша наслада.
“Коприна” наистина е литературно бижу с най-висок карат. Тя би била изискан подарък не само за ценители, но и за читатели, готови на предизвикателството чрез четенето да изпитат нови, неподозирани преживявания.
“Коприна” би могла да е написана и от 80-годишен автор, толкова впечатляващ и нетипечен за младостта на Барико е нейният поглед от дистанцията на времето и пространството или дистанцията на мъдрост, която се постига само ако си познал необикновени глъбини. Нищо несъществено не е устояло на този поглед, напълно освободен от всякакъв евтин сантиментализъм, никакво ненужно труфило не се прокрадва да наруши хармонията. Нито една излишна дума или детайл – за да заблести с още по-чисто безмълвно сияние истински ценното. Докато четеш “Коприна”, не можеш да се освободиш от чувството, че пред теб стои съвършен в простотата си съд за чайна церемония, сътворен от голям майстор в Япония – страната, до чиято магия се докосва героят. Или къс японска коприна – тъй фина, та ти се струва “изтъкана от нищото”.