Не е вярно, че единственото, което имаме, е себе си. Всички разполагаме с алтернативно, неосъществено аз, което върви рамо до рамо с нас. Правим ли се, че не го виждаме? Или го каним за разговор на четири очи? Кои щяхме да сме днес, ако бяхме избирали различно? В „Жената, която не бях“ възможното и невъзможното многократно се пресичат, за да накарат читателя да постави под съмнение представите си за света и за собственото си аз. Точно това правят и героите в книгата. Попадат в ситуации, които разклащат устоите им, променят убежденията им и отварят нови пътища. Развръзките идват след битките им със себе си, поемането на отговорност, но и приемането на капризите на слепия случай. „Жената, която не бях“ е книга за силата на неосъщественото, защото само то има потенциала да се реализира по всевъзможни начини.